Сенчести души
Шрифт:
Върнаха се към разхвърляните разпечатки и статии от вестници. Мередит взе няколко снимки на китсунета, охраняващи светилища и храмове в Япония.
— Навсякъде се повтаря, че обикновено били изобразявани със скъпоценни камъни или ключове. — Вдигна снимката на едно китсуне, държащо в устата си ключ пред главната порта на свещения храм Фушими.
— Аха — кимна Елена. — На тази снимка ключът като че ли има две крила. — Стомахът й се стегна. Да, действително приличаха на „снежно кълбо“ или на кълбо със снежинки, както и на сферите, които Шиничи използваше, за да създаде ужасните си капани в Олд Уд.
— Открихме, че се наричали „хоши но тама“ — продължи с обясненията
— Но как ще ги намерите? — запита Елена, развълнувана от идеята да победят Шиничи и Мисао.
— Сай — каза Мередит. После възнагради Елена с една от редките си блестящи усмивки. — На японски това означава „чудя се, хм“ или „не искам да го коментирам“, или „Боже Господи, наистина не мога да кажа“. Толкова многозначна дума бихме могли да използваме и в нашия английски.
Елена се изкиска, макар че никак не й беше до смях.
— Но според други легенди едно китсуне може да бъде убито чрез Греха на разкаянието или с благословено оръжие. Не знам какво е Грехът на разкаянието, но… — Мередит се разрови из багажа си и измъкна старомоден револвер, който обаче все още изглеждаше годен да стреля.
— Мередит!
— Принадлежал е на дядо ми. Той имал два еднакви револвера. Вторият сега е в Мат. Заредени са с куршуми, благословени от свещеник.
— Господи, кой свещеник би се съгласил да благослови куршуми? — удиви се Елена.
Усмивката на Мередит помръкна.
— Този, който е бил свидетел на ставащото във Фелс Чърч. Помниш ли как Каролайн помогна да бъде обсебена Изабел и какво направи след това Изабел със себе си?
— Помня — отвърна Елена сковано.
— А помниш ли още какво ти разказахме за баба й Обаасан Сайтоу, която била жрица в някакъв техен храм? При японците така се наричат жените свещеници. Та именно тя благослови куршумите, и то специално за убийство на китсуне. Трябваше да видиш какъв страхотен ритуал беше. Бони едва не припадна.
— Как е сега Изабел?
— По-добре е, но не зная дали вече е научила за Джим Брайс. Ще е много тежко за нея. — Мередит бавно поклати глава.
Елена се опита да потисне потръпването си. Историята на Изабел беше много трагична. Беше прекарала само една нощ с Каролайн, но сега страдаше от синдрома на Леш-Найхан, тласкащ пациента да се самонаранява — или поне така твърдяха лекарите. През същата онази драматична нощ Изабел бе изпонадупчила цялото си тяло и бе срязала езика си, за да изглежда ужасяващо — раздвоен като змийски език. Джим, красив младеж и отличен баскетболист, си беше изпохапал пръстите и устните. Според Елена и двамата бяха обсебени. Жестоките им наранявания бяха още една причина да бъдат прекратени издевателствата на близнаците китсуне.
— Ще го направим — гласно се закани тя и за пръв път осъзна, че Мередит я държи за ръката, все едно че Елена беше Бони. Елена се насили и се опита да успокои Мередит с решителна усмивка. — Ще измъкнем Стефан оттам и ще спрем Шиничи и Мисао. Длъжни сме да го направим.
Този път Мередит кимна окуражаващо.
— Има и още нещо — спомена тя накрая. — Искаш ли да го чуеш?
— Трябва да зная всичко.
— Според всички източници, които прегледах,
всяко китсуне се стреми да обсебва момичетата, а момчетата да тласка към самоунищожение. Всеки сам избира как да се самоунищожи. Може да ти хрумне просто ей така, като тъпа прищявка, да затънеш в някое тресавище или пък да скочиш от скала. Но може и да е по-сложно, свързано с променяне на формата на тялото.— О, да — притеснено изрече Елена. — Зная за това от случилото се с теб и Бони. Могат да се преобразят така, че да заприличат напълно на някоя друга личност.
— Да, но винаги има дребни несъвършенства, стига да умееш да ги разпознаваш. Никога не могат да постигнат идеално копие. Но е възможно да имат до девет опашки, а колкото повече са проклетите им опашки, толкова по-големи са възможностите им.
— Девет? Ужас. Никога не сме попадали на същество с девет опашки.
— Е, все някога може и това да се случи. За тях се предполага още, че свободно преминават от едно измерение в друго. О, да, щях да забравя. Предполага се, че по-специално се събират около портата Кимон между измеренията. Можеш ли да отгатнеш какво означава това?
Елена се втренчи изумено в нея.
— О, не!
— О, да.
— Но защо Деймън ще ни влачи из цялата страна, само и само да влезем през Демонската порта, контролирана от лисичи духове?
— Сай. Но когато Мат ни каза, че сте се отправили към някакво място край Седона, тогава с Бони решихме да дойдем при теб.
— Страхотно, няма що. — Елена зарови пръсти в косата си и въздъхна. — Още нещо? — Имаше чувството, че нервите й са като ластик, опънат почти до скъсване.
— Само това, че искахме някак си да те зарадваме след всичко, което преживяхме. Не е зле да знаеш, че някои от тях са добри. Имам предвид китсунетата.
— Някои са добри? В какво? Добри като бойци? Добри като убийци? Добри като лъжци?
— Не, Елена, наистина. Предполага се, че някои от тях са като богове или богини, които един вид те подлагат на нещо като тест и ако преминеш теста, те възнаграждават.
— Вярваш ли, че ще имаме късмет да попаднем на такова добро китсуне?
— Не съвсем.
Елена отпусна глава върху масичката за кафе, където бяха разпръснати разпечатките на Мередит.
— Мередит, питам те сериозно: как ще се справим с тях, след като преминем през Демонската порта? Моите Сили са колкото в една изтощена батерия. И не става дума само за китсуне, а за всякакви демони и вампири — да не забравяме и Древните! Какво ще правим?
Елена вдигна глава и погледна приятелката си право в очите — онези тъмни очи, чийто цвят Елена никога не можеше да определи.
За нейна изненада, вместо да изглежда сериозна, Мередит допи последните глътки от диетичната си кола и се усмихна.
— Нямаш ли план А?
— Ами… може би още е само смътна идея. Но все още не е нещо избистрено. А ти?
— Разполагам с няколко идеи. Можем да ги наречем план Б и план В. Така че ще постъпим както винаги — ще даваме всичко от себе си, ще има и грешки, докато ти не измислиш нещо върховно и спасиш всички нас.
— Мери? — Мередит примигна. Елена знаеше защо — отдавна не се беше обръщала към приятелката си с умалителното й име. Нито едно от трите момичета не си харесваше галените имена и затова не ги използваха. Елена продължи съвсем сериозно, като се вгледа в очите на Мередит. — Нищо не искам повече от това, да спася всички вас от тези гадни копелета, китсунетата. Бих дала живота си за Стефан и за всички вас. Но… този път може някой друг да получи куршума.