Сенчести души
Шрифт:
От двете страни се изреждаха някакви складове и платформи, където очевидно довеждаха пристигащите роби за продажба или за прехвърляне по-късно към други пазари за роби. Елена дочу детски плач в мрака и ако самата тя сега не беше толкова изплашена, сигурно би се втурнала да утешава разплаканите деца.
Не мога да го направя, защото самата аз съм робиня, напомни си тя. Изтръпна от шока, пронизал я чак до върха на пръстите й. Вече не съм истинско човешко същество, а само нечия собственост.
Отново се улови, че е втренчила поглед в тила на Деймън, докато се питаше удивено как, за Бога, се бе огласила с налудничавото
Означаваше още, че тя може да бъде… ами, можеха да й сторят каквото им хрумне и никой нямаше право да се бърка, защото само собственикът й имаше думата. А собственикът й (как, за Бога, я бе придумал да се съгласи с всичко това?) беше тъкмо Деймън.
Той би могъл да ги продаде и трите — Елена, Мередит и Бони — и тутакси да изчезне с печалбата от това мрачно място.
Групата се разбърза, докато прекосяваше зоната с доковете. През цялото време момичетата се стараеха да гледат само къде стъпват, за да не се препънат.
Заизкачваха се по някакъв хълм. Под тях се показа град, разположен сред долина, кръгла като кратер.
По краищата си кратерът беше наблъскан с коптори, населявани от окаяни бедняци. Групата вече приближаваше покрайнините на града. Но тези бараки бяха оградени с телена мрежа, вероятно за да остават изолирани, макар че от тях можеше да се наблюдава градът от височината на птичи полет. Ако групата още се намираше в пещерата, през която проникнаха в Тъмното измерение, то това със сигурност означаваше, че това би трябвало да е най-грамадната подземна кухина. Но те вече не бяха под земята.
— Това се случи при плаването с ферибота — заговори Деймън. — Ние направихме — ами, да го наречем — завой в пространството. — Опита се да го обясни на момичетата, а Елена се опита да го осмисли. — Навлизаш през Демонската порта и като излезеш от другия й край, вече не се намираш в земното измерение, а в друго. — На Елена й бе достатъчно само да погледне към небето, за да се увери в правотата на казаното от него. Тук съзвездията бяха съвсем различни — не се виждаха нито Голямата мечка, нито Малката мечка, нито Полярната звезда.
Слънцето също бе друго: много по-голямо, но по мъждиво от земното. Ала най-странното бе, че никога не се скриваше зад хоризонта. Във всеки момент от денонощието се виждаше половината от него, независимо дали бе ден, или нощ — понятия, които според Мередит тук губеха нормалното си, земното си значение.
Стигнаха до една врата от телена мрежа, отвъд която най-после щяха да бъдат извън зоната за продажба на роби. Но там бяха спрени от създание, за което Елена по-късно научи, че е пазител.
Тепърва й предстоеше да узнае също, че пазителите са нещо като управители на цялото Тъмно измерение, макар че самите те били дошли от едно далечно място и почти били окупирали този малък отрязък от Ада, като се опитали да наложат строг ред на краля на бедния народ и на всемогъщите феодали, поделящи влиянието си върху града.
Конкретно този пазител беше жена, висока, с коса със същия цвят като тази на Елена — чисто злато — подстригана на черта, спускаща се до раменете й. За изненада на всички, жената не обърна внимание на Деймън, а веднага заговори Елена, може би, защото беше най-отпред в редицата от „робини“.
— Защо си тук?
Елена остана доволна, много
доволна, че Деймън навреме я бе обучил как да контролира аурата си. Съсредоточи се върху това, докато мозъкът й обмисляше трескаво, със свръхзвукова скорост, докато се чудеше какъв ли ще е верният отговор на този въпрос. Отговор, след който ще ги оставят на мира. Отговор, който няма да ги изпрати обратно у дома.Първата мисъл, която й хрумна, бе: „Деймън не ни обучи за това.“ Втората бе, че не го е сторил, тъй като не е бил тук преди. И заради това не може да знае как действа всичко тук, а са му известни само откъслечни подробности.
Услужлив тих гласец заговори някъде из дебрите на подсъзнанието на Елена: ако тази жена пазител се опита да влезе в стълкновение с него, Деймън би могъл да побеснее и да се нахвърли върху нея. Заради тази опасност Елена затърси още по-трескаво правдоподобното обяснение. Нали навремето творческите лъжи бяха нейна специалност. Тя изговори първото, което й хрумна:
— Играх с него на хазарт и загубих.
Е, май прозвуча достоверно. Нали хората постоянно губят какво ли не, докато залагат на комар: цели плантации, безценни за тях талисмани, коне замъци дори. Но ако причината се окаже недостатъчно убедителна, винаги можеше да добави, че е само началото на тъжната история на живота й. Ала най-хубавото в цялата бъркотия бе, че донякъде съвпадаше с истината. Още преди време тя бе отдала живота си заради Деймън, както и заради Стефан, но Деймън още не бе обърнал нова страница, както тя бе пожелала. Е, може би само половин страница. Или четвърт.
Жената пазител прикова озадачено в Елена бистрите си сини очи. Много се бяха вторачвали в нея през целия й живот — като си млада и много красива, редно бе да се притесняваш, ако никой не те поглежда. Но това озадачаване беше повод за тревога. Дали тази висока жена може да прочете мислите ми? — зачуди се Елена и тутакси прибави върху тях един защитен слой от бял шум. Така на повърхността изплуваха само нейни откъслечни мисли, както и няколко реда от песен на Бритни Спиърс. Елена усили психическото въздействие.
Високата жена пазител притисна главата си с два пръста, сякаш страдаше от непоносимо силно главоболие. Чак след това се обърна към Мередит.
— А ти защо… защо си тук?
Мередит обикновено не лъжеше, но когато го правеше, се отнасяше към това като към изкусно интелектуално занимание. За щастие тя никога не се стараеше да залепва счупеното.
— Ами и аз заради същото — призна тя натъжено.
— А ти? — Сега жената пазител гледаше към Бони, която имаше вид, сякаш отново ще припадне. Мередит я побутна леко, след което се вторачи напрегнато в приятелката си. Елена изгледа Бони още по-твърдо, защото много добре знаеше, че от Бони се изискваше единствено да измънка „И аз съм тук за същото.“ Бони се справи успешно, промърморвайки: „аз, ъ-ъ, също“, още повече, след като Мередит вече го бе потвърдила убедително.
Проблемът обаче бе в това, че Бони не само бе на ръба на припадъка, но и бе изпаднала в транс или бе на крачка от него.
— Сенчести души — избъбри Бони.
Жената пазител примигна, но не както ако някой ти сервира абсолютно неподходящ отговор. Примигването й бе признак на пълно смайване.
О, Господи, помисли си Елена. Бони се е докопала до тяхната парола или нещо подобно. Нали бе способна на всякакви предсказания или пророчества, или каквото и да е от този сорт.