Чтение онлайн

— Ти вече усвои изкуството да показваш само човешката си аура — продължи Деймън. — Но това означава, че ако научиш още едно нещо, преди да влезем, ще можеш действително да я използваш, да я накараш да направи нещо добро, когато решиш, вместо само да я криеш, докато вече не можеш да я контролираш и започнеш да повдигаш автомобили, тежащи над хиляда и триста килограма.

— Какво добро нещо имаш предвид?

— Като това, което ще ти покажа. Първо се отпусни, остави ме аз да го контролирам. Постепенно ще отслабвам моя контрол и ще те оставя ти да го поемеш. Накрая ще трябва да си способна да изпращаш Силите си към очите си — за

да виждаш много по-добре; към ушите си — за да чуваш много по-добре; към крайниците си — за да се придвижваш много по-бързо и много по-прецизно. Разбра ли ме?

— Не можа ли да ме научиш на всичко това, преди да тръгнем на тази малка екскурзия?

Той й се усмихна с дръзката си, неустоима усмивка и тя също му се усмихна в отговор, макар да не знаеше за какво всъщност е всичко това.

— Не вярвах, че си готова, докато по време на пътуването не ми доказа колко добре умееш да контролираш аурата си — откровено й призна той. — Сега вече го зная. В съзнанието ти дремят способности, които само чакат да ги пробудиш. Но ще го разбереш едва когато ги отключим.

И с какво ще ги отключим? — помисли си Елена, изпълнена с подозрения. С целувки ли?

— Не. Не. Тъкмо това е втората причина да усвоиш това умение. Често губиш контрол върху телепатията си. Ако не се научиш как да я сдържаш, за да прикриваш мислите си, никога няма да преминеш като човешко същество през пропускателния пункт на Демонската порта.

Пропускателен пункт. Прозвуча й зловещо. Но девойката само кимна и го попита:

— Добре. А сега какво следва?

— Същото, с което се занимавахме и миналия път. Както ти казах, първо се опитай да се отпуснеш. Довери ми се.

Приближи дясната си ръка отляво на гръдната и кост, но без да докосва потника й в тъмнозлатисто. Елена усети как се изчервява и се зачуди какво ще си помислят Бони и Мередит, ако гледат тази сцена.

Тогава Елена усети нещо друго.

Не беше студ, нито горещина, а нещо като комбинация от крайностите на тези две усещания. Беше Силата в най-чист вид. За малко щеше да я събори — ако Деймън с другата си ръка не я държеше за рамото. Елена си помисли, че той използва своята Сила, за да зарежда нейната, за да постигне нещо…

… нещо болезнено…

Не! Елена се опита, устно и телепатично, да каже на Деймън, че Силата е твърде голяма, че й причинява болка. Обаче Деймън пренебрегна молбите й, както и не обърна внимание на сълзите, стичащи се по страните й. Неговата Сила сега се насочваше изцяло към нея, болезнено, за да изпълни тялото й. Проникна в цялото и кръвообращение и повлече нейната собствена Сила, както комета влачи опашката си след себе си. Така я заставяше да поема Силата в различни части на тялото си и да я натрупва там, да я натрупва, без да й позволява да я вдъхне, да я раздвижи.

Ще се пръсна…

През цялото това време погледът й оставаше прикован в очите на Деймън, докато прехвърляше чувствата си към него: от възмущението и гнева й, до шока и агонизиращата болка… а сега и… до…

Мозъкът й експлодира.

Остатъкът от Силата й се завихри в бясна циркулация, ала без да причинява каквато и да е болка. Всеки неин дъх добавяше още Сила към досегашната, като просто се вливаше в кръвообращението й, но без да увеличава аурата й, а само подпомагаше Силата, която вече беше заредена в нея. И след още две-три забързани вдишвания тя осъзна, че вече може да го прави без усилия.

Сега Силата на Елена не просто се плъзгаше плавно в нея, докато външно изглеждаше като нормално човешко същество, а запълни няколко

възлови точки в нея и това промени всичко.

Осъзна, че гледа Деймън с разширени очи. Трябваше да я предупреди какво я очаква, вместо да я остави да се впусне неподготвена в това изживяване.

Ти си истинско копеле, нали? — помисли си Елена, след което, за свое изумление, усети как Деймън прие мисълта й, после почувства и спонтанната му реакция, която за още по-голяма изненада се оказа самодоволно съгласие, вместо възмутено отричане.

Тогава Елена забрави за него, потопена в новото проникновение. Осъзна, че може да поддържа циркулацията на Силата си и дори да я извисява все повече и повече, да се подготвя за следващото действително експлозивно пламване, но без нищо от това да показва външно.

А пък колкото до онези точки…

Елена се озърна. Само допреди няколко минути наоколо цареше отчайваща пустош. Сега сякаш залпове от светлина пронизваха очите й. Заслепиха я. Оставиха я замаяна. Багрите сякаш оживяваха до великолепие, пищно чак до болезнено. Чувстваше, че би могла да вижда много по-надалече от когато и да било, все по-навътре в заобикалящата я пустош, и в същото време да различава съвсем ясно зениците и ирисите на Деймън.

Макар и двете да бяха черни, имаха различни нюанси на черното, помисли си тя. Разбира се, че си пасваха — Деймън не би могъл да има ириси, които да не подчертават зениците му. Ирисите му обаче бяха някак си… по-кадифени, докато зениците — по-копринени, по-блестящи. И все пак кадифеното бе това, което задържаше в себе си светлината, както нощното небе.

Точно сега зениците му бяха неимоверно разширени, приковани в лицето й. Като че ли Деймън за нищо на света не искаше да се лиши дори от най-незначителната й реакция. Неочаквано ъгълчетата на устните му трепнаха в лека усмивка.

— Успя. Научи се да насочваш Силата към очите си. — Думите бяха едва доловим шепот и преди промяната никога не би могла да го чуе.

— И към ушите ми — прошепна и тя, заслушана в невероятната симфония от звуци, лееща се наоколо. Някъде високо в небето един прилеп пищеше с честота — недостъпно висока за нормалния човешки слух. А пък песъчинките около нея оформиха нещо като скромен концерт, докато се блъскаха в скалите и отскачаха с тихо свистене, преди да паднат върху почвата.

Удивително е, сподели тя с Деймън, дочувайки самодоволната нотка в собствения си телепатичен глас. И сега по всяко време ще мога така да разговарям с теб? Но трябваше много да внимава — телепатията заплашваше да разкрие много повече, отколкото би искала да изпрати на този, с когото контактуваше.

Трябва много да внимаваш, съгласи се Деймън, с което само потвърди опасенията й.

Но, Деймън, и Бони ли може да прави това? Трябва ли да се опитам да й го покажа?

— Кой знае — отвърна й Деймън гласно и Елена потръпна. — Да уча човешките същества как да използват Силите си, не е моята стихия.

А какво ще кажеш за Силите, свързани с различните ми криле? Сега ще мога ли и тях да контролирам?

— За тях нямам никаква представа. Досега никога не съм виждал нещо подобно. — За миг Деймън се замисли, след което поклати глава. — Според мен се нуждаеш от някого с повече опит, за да те обучи как да ги контролираш. — И преди Елена да успее да изрече нещо, той добави: — По-добре ще е да се върнем при другите. Почти стигнахме Демонската порта.