Сенчести души
Шрифт:
— Ако е нещо, което няма да се хареса на Стефан? Като: „Какво се случи помежду ви с Деймън, когато сте били сами в мотела през онази нощ?“, цитира тя думите на Бони.
Устата на Бони провисна.
— Ама какъв мотел? В коя нощ? Какво е станало? — едва не се разкрещя тя, та се наложи Мередит да я успокоява и да я накара да замълчи.
Елена изгледа първо едната, после и другата от приятелките си — двете си приятелки, които бяха дошли да умрат с нея, ако се наложеше. Дъхът й секна. Толкова беше несправедливо, но…
— Не може ли по-късно да говорим за това? — предложи тя, като се опита да им подскаже с помръдване на очите и веждите
Бони повтори едва чуто:
— Какъв мотел? Коя нощ? Какво…
Елена се отказа да ги убеждава.
— Нищо не се е случило — увери ги тя категорично — Мередит просто цитира думите ти, Бони. Ти спомена за миналата нощ в съня си. И може би по някое време ще ни обясниш за какво си говорила, защото аз не зная.
Приключи, като погледна към Мередит, която само повдигна едната от безупречните си вежди.
— Имаш право — съгласи се Мередит, макар че никак не изглеждаше убедена. — Не е зле и в английския език да се използват думи като „сай“. Така поне разговорите ще станат много по-стегнати.
Бони въздъхна.
— Е, тогава сама ще разбера. Може да не вярвате, че ще мога, но ще се справя.
— Добре, добре, но междувременно някой ще каже ли нещо конкретно за въжетата на Деймън?
— Като например къде да си ги завре? — промърмори под нос Мередит.
Бони взе едно от въжетата и прокара по него малката си деликатна ръка.
— Не мисля, че е било купено в момент на ярост — отрони тя. Кафявите й очи се зареяха нанякъде и тя заговори с онзи странен и загадъчен тон, както ставаше, щом изпаднеше в транс. — Виждам момче и момиче зад щанд в магазин за домашни стоки. Момичето се смее, а момчето казва: „Готов съм да се обзаложа, че догодина ще отидеш да учиш за архитект.“
Момичето със замъглени очи казва „Да“, и…
— Днес не желая да слушам повече шпионските откровения на един медиум — изникна безшумно зад тях Деймън. От уплахата Бони рязко подскочи и едва не изпусна въжето. — Изслушайте ме — продължи той с по-суров тон. — Само на сто метра нататък е последното място за прекосяване на границата. Или ще ви завържа с тези въжета и ще се държите като робини, или няма да влезете там и няма да помогнете на Стефан. Това е положението.
Момичетата се спогледаха безмълвно. Елена не се съмняваше, че собственото й изражение ясно подсказваше, че тя не настоява Бони и Мередит да я придружат, но че самата тя ще тръгне с Деймън, дори и ако за целта й се наложи да пълзи на четири крака зад него.
Мередит погледна Елена право в очите, после бавно притвори клепачи и кимна с въздишка. Бони вече клатеше глава примирено.
Сред мъртвешка тишина Бони и Мередит се оставиха на Елена да им завърже китките. После Елена протегна ръцете си пред Деймън, за да завърже и нейните. Той остави достатъчно дължина от въжето да провисва между трите момичета, за да заприличат напълно на група оковани затворници.
Елена почувства как от гърдите й се надигна топла вълна. Лицето й пламна. Не посмя да погледне Деймън в очите, не пожела при тази тягостна сцена, но не й бе нужно да го попита, за да се досети, че той си мислеше за скандала, когато Стефан го изпъди като улично псе от апартамента си, пред всички присъстващи сега тук, плюс Мат.
Отмъстителен негодник, помисли си тя и се постара да изпрати мислено тези думи в посоката към Деймън. Знаеше, че най-много ще го заболи от последната дума. Деймън толкова много се гордееше, че е джентълмен.
Но „джентълмените“ не посещават Тъмното измерение, чу тя в главата си насмешливата реакция Деймън.
— Добре — изрече Деймън гласно и пое в ръката си предния край на въжето. Тръгна с бодра стъпка към мрачната пещера, а трите момичета се запрепъваха зад него.
Елена никога нямаше да забрави това пътуване. Не се съмняваше, че Бони и Мередит ще го помнят вечно. Минаха през схлупения вход на пещерата и малкия отвор зад него, приличащ на зееща уста. Бяха необходими няколко трудни маневри, за да преминат и трите през отвора. От другата страна на този отвор пещерата отново се разшири и те се озоваха сред просторна подземна зала. Или поне това подсказваха на Елена изострените й сетива. Но упоритата мъгла отново се спусна и тя не можа да се ориентира по кой път продължиха.
Няколко минути по-късно в далечината се появиха смътните очертания на някаква сграда. Не знаеше какво да очаква от Демонската порта. Може би грамадни двери от абаносово дърво, с дърворезба, изобразяваща змии, инкрустирани със скъпоценни камъни. Или грубо изсечени каменни колоси, износени от времето, като при египетските пирамиди. Или дори някакво футуристично енергийно поле, блещукащо, примигващо със синьо-виолетови лазери.
Вместо това обаче пред очите й се появи нещо по-скоро като овехтял, зле поддържан склад за всякакви стоки, с места за доставката и съхранението им. Сградата бе заобиколена със солидна ограда, най-отгоре бодлива тел. Смърдеше ужасно и Елена се зарадва, че двамата с Деймън не бяха насочили Силата да изостри и обонянието й.
После видяха много хора, мъже и жени в красиви дрехи, всеки с ключ в ръка, мърморещи нещо, преди да отворят по една врата в сградата. Вратите изглеждаха еднакви, но Елена бе готова да се обзаложи, че не водеха към едно и също място, макар че ключовете приличаха на онзи, който тя неотдавна, приблизително преди седмица, бе „взела на заем“ от къщата на Шиничи. Една от дамите бе наконтена като за живописен маскарад. Имаше лисичи уши, полускрити под дългата й кестенява коса. В следващия миг Елена забеляза как изпод дългата й до глезените рокля се помръдна лисича опашка и се досети, че тя всъщност е китсуне, преминаващо през Демонската порта.
Деймън забързано и доста грубо ги поведе към другия край на сградата, където спряха пред врата, увиснала на счупените си панти. През нея влязоха в порутена стая, която — колкото и да бе странно — отвътре изглеждаше по-просторна, отколкото отвън. Тук се търгуваха всякакви стоки, като много от тях изглежда бяха свързани с робите.
Елена, Бони и Мередит се спогледаха с недоумение. Очевидно тук водеха необучени роби отвън, за да бъдат измъчвани и потискани чрез ежедневен труд.
— Искам пропуск за четирима — рече Деймън кратко на стоящия зад гишето прегърбен, но набит мъж.
— Три дивачки наведнъж? — Мъжът огледа момичетата и се обърна към Деймън, за да изгледа и него с нескрито подозрение.
— Какво мога да кажа? Обичам си работата — обясни МУ Деймън, като го гледаше втренчено право в очите.
— Да, но… — Мъжът се засмя. — Напоследък пропускаме само по един-двама на месец.
— Те ми принадлежат по закон. Не са отвлечени. Всички на колене — заповяда Деймън с небрежен тон на трите си робини.
Мередит се подчини първа, като се озова на пода грациозно, като балерина. Тъмносивите й очи останаха фокусирани върху нещо, което никой друг не можеше да види. Елена съсредоточи мислите си в Стефан и си представи, че коленичи, за да го целуне върху дървения нар в килията му. Това свърши работа, защото без усилия се озова на земята.