Сенчести души
Шрифт:
— Сенчести души ли? — повтори жената пазител и се взря по-зорко в лицето на Бони.
— Градът е залят от тях — изрече Бони нещастно.
Пръстите на жената пазител затанцуваха върху нещо, наподобяващо джобен компютър.
— Това го знаем. Това е мястото, където се събират.
— Тогава трябва да ги спрете.
— Притежаваме само доста ограничени права. По закон Тъмното измерение се владее от десетина клана от върховни повелители, разполагащи с управители, осъществяващи заповедите им.
Внимавай, Бони, опита се да й въздейства мислено Елена, макар и с риск да бъде заловена от жената пазител. Но й пречеше пелената от объркани мисли, стелеща се в
За щастие Деймън проговори в същия миг:
— Тя е със същата участ като другите — обясни той — С това изключение, че е медиум.
— Никой не те пита за мнението ти — отряза го жената пазител, без дори да го погледне. — Там долу може да си някаква важна клечка — извърна надменно глава към залетия от светлини град, — но тук, зад тази ограда, си на мой терен. Отново питам само дребната червенокоска: истина ли е това, което той каза?
За миг Елена изпадна в паника. Ако Бони провали всичко, след като преминаха през толкова изпитания…
Този път Бони само примигна. Каквото и да се мъчеше да излъже, ясно беше, че е същата като Мередит и Елена. Както бе истина, че е медиум. По принцип Бони бе способна да лъже страшно убедително, ако обаче разполагаше с достатъчно време, за да обмисли всичко. Ала този път не успя да измисли нищо друго, освен да заяви без колебание:
— Да, истина е.
Жената пазител се втренчи в Деймън.
На свой ред Деймън също впи поглед в нея, сякаш бе готов цяла нощ да гледа все така втренчено. В тази дисциплина беше ненадминат.
Жената пазител отвърна очи от него.
— Предполагам, че дори един медиум може да има лош ден — рече и сетне додаде към Деймън: — Грижи се за тях. Нали знаеш, че всички медиуми трябва да бъдат лицензирани?
— Мадам, те не са професионални медиуми, а лични асистентки — отвърна Деймън с типичния си величествен маниер.
— За теб не съм никаква „мадам“. Можеш да се обръщаш към мен с „Ваша чест“. Между впрочем пристрастените към хазарта тук свършват ужасно зле.
Ха-ха, помисли си Елена. Само ако знаеше за какъв хазарт става дума… е, нищо чудно да се озовем в много по-лошо положение, отколкото е Стефан в момента.
Зад оградата се показа просторен двор, пълен с носилки, рикши и двуколки. Не се виждаха никакви карети, нито коне. Деймън нае две двойни носилки — първата за него и Елена, втората за Мередит и Бони.
Все още объркана, Бони се загледа в слънцето.
— Искаш да кажеш, че въобще не спира да свети?
— Не — търпеливо се зае да й обяснява Деймън. — Само си виси тук, без да се издига в небето. В Мрачния град цари вечен здрач. Ще видим още чудеса, като продължим нататък. Само не докосвайте това — предупреди ги той, когато Мередит се опита да развърже въжето от китките на Бони, преди те двете да се качат на носилката. — Чак като се качите в носилката и спуснете завесите, можете да развържете въжето. Но внимавайте да не го изгубите. Още сте робини и трябва да носите около китките си нещо, което да символизира това — дори да са гривни в тон с дрехите ви. Иначе яко ще загазя. О, да, да не забравя: в града трябва да ходите забулени.
— Ние… какво? — Елена го изгледа невярващо.
Деймън само й хвърли ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка. Преди Елена да се опомни, той измъкна от черната си чанта тънки прозрачни тъкани и ги подаде на момичетата. Воалите бяха толкова големи, че стигаха да покрият цялото тяло.
— Трябва само да ги сложите на главите си или да ги скрепите към косите си, или нещо подобно — обясни Деймън набързо.
— От какво са изтъкани? — заинтересува
се Мередит, докато опипваше ефирната копринена материя, толкова лека, че вятърът можеше да я издуха от пръстите й.— Откъде да зная?
— От другата страна цветът е различен! — извика Бони, като остави вятърът да промени нейния воал от бледозелено в проблясващо сребърно. Мередит разклати своя тъмновиолетов копринен воал и той се обагри в загадъчно тъмносиньо, обсипан с безброй звезди. Елена, която очакваше нейният воал да е син, се загледа в Деймън, който стискаше в юмрука си малко квадратно парче плат.
— Хайде да видим колко си добра — измърмори, като й кимна да се приближи към него. — Опитай се да познаеш цвета на плата.
Друго момиче на нейно място навярно би забелязало само черните му бадемовидни очи и изящно изсечените черти на лицето му или може би порочната му усмивка — някак си по-дива и по-сладка от всеки друг път. Но Елена не пропусна да забележи и сковаността на врата и раменете му — там, където винаги се трупаше напрежението. Тъмното измерение вече бе започнало да влияе върху психиката му, въпреки опитите му да се присмива над всичко.
Елена се запита колко ли импулси на Силата си Деймън трябва да блокира всяка секунда. Беше готова да му предложи помощта си, като самата тя се отвори към този непознат за нея свят, когато той сърдито и извика: „Опитай се да отгатнеш!“ с нетърпящ възражение тон.
— Златен — моментално изрече Елена, с което изненада самата себе си. Посегна да поеме квадратното парче от златист плат и докосна неволно ръката му. Изпита приятно усещане от допира на ръцете им, силен импулс като при удар от електрически ток, преминаващ от дланта и ръката й, и стигащ чак до сърцето. Деймън за миг стисна пръстите й, докато тя поемаше воала. На Елена й се стори, че още усеща електричеството, пулсиращо от върховете на пръстите му.
Другата страна на воала се оказа бяла, но искряща, все едно обсипана с диаманти. Господи, нима наистина бяха диаманти, удиви се тя. Кой можеше да е сигурен в каквото и да било, когато в него беше замесен Деймън?
— Може би това ще е твоят булчински воал? — измърмори Деймън, приближил устни до ухото й.
Въжето около китките на Елена сега бе много по-разхлабено и тя успя да погали прозрачната ефирна материя. Усети студенината на малките диаманти откъм бялата страна на воала с две лица.
— Откъде знаеше, че всички тези воали ще ти потрябват тук? — попита го Елена, внезапно завърнала се в реалния свят. — Вероятно не всичко ти е известно, но явно знаеш достатъчно.
— О, нали проучих това-онова по баровете и другаде. Попаднах на неколцина, които са били тук и са успели да се измъкнат обратно. Или са били изгонени. — Деймън се захили още по-предизвикателно. — Излизах нощем, докато ти спеше. Сдобих се с тези воали от един забутан магазин. Посочи с кимване към нейния воал, преди да добави: — Не си длъжна да забулваш лицето си с него или нещо подобно. Само го закрепи към косата си.
Елена последва съвета му, но избра да носи воала със златистата страна отвън. Той се спусна чак до петите й. Опипа го внимателно и си представи как може да го използва при флиртове. Както и да се загръща в него със замах, показваш презрението й към околните. Само да можеше да махне това проклето въже от китките си…
В следващия миг Деймън отново надяна маската на ледено невъзмутим господар с думите:
— За да не пострадаме, сме длъжни да внимаваме извънредно много с тукашните обичаи. Господстващите местни феодали и останалите благородници, владеещи този отвратителен хаотичен свят, наричан от тях Тъмното измерение, непрекъснато очакват революция. Ако с нещо нарушим крехкия баланс в политиката веднага ще ни накажат публично за пример и назидание на останалите.