Чтение онлайн

О, Господи — наистина ли тя, Елена Гилбърт, предаваше Стефан, като отказваше да се измъкне от тази ситуация? Деймън всъщност беше по-добър от нея, след като я убеждаваше да отдалечи аурата си от него и да не го изкушава.

И всичко това само за да може на следващия ден мъчението отново да започне.

Елена бе попадала в много ситуации, при които бе преценявала, че за самата нея ще е по-добре да се измъкне, преди да стане напечено. Ала сега проблемът бе, че нямаше къде да избяга, без да рискува да изпадне в още по-голяма опасност. И неволно да провали шансовете си да стигне до Стефан.

Дали не трябваше да замине с Мат?

Но Деймън беше казал, че без неговата помощ те, двама представители на човешката раса, няма как да се доберат до Тъмното измерение. Изрично им подчерта, че се нуждаят от него. Елена все още се съмняваше, че ако тя не го придружаваше, Деймън щеше да се съгласи да си направи труда да шофира през цялата Аризона, да не говорим за участието му в издирването на Стефан.

Освен това как би могъл Мат да я защитава по време на опасното пътуване, на което бяха потеглили двамата с Деймън? Тя беше наясно, че Мат е готов да умре за нея — и точно това би направил, ако се изправят срещу вампири или върколаци. Ще умре. Но така щеше да остави Елена сама срещу враговете.

О, да, Елена много добре знаеше с какво се занимаваше всяка вечер Деймън, след като тя заспиваше в колата. Подреждаше някакви свои загадъчни магии около нея, подписваше ги с името си, подпечатваше ги с печата си, за да държат до сутринта надалеч всякакви блуждаещи създания по-далеч от колата.

Но те още оставаха свързани с най-заклетите си врагове — близнаците китсуне, Шиничи и Мисао.

Елена се замисли за всичко това, преди да вдигне глава и да погледне Деймън право в очите. Очи, които в този миг й напомниха за момчето в дрипи, приковано към скалата.

— Нали няма да ме изоставиш? — прошепна той.

Елена само поклати глава.

— Наистина ли не се боиш от мен?

— О, боя се. — Тя отново изтръпна. Но сега тя определяше курса и нищо нямаше да я спре. Особено когато той я гледаше по този начин. Това й напомни за дивата радост и почти неохотната гордост, които демонстрираше той, когато заедно побеждаваха враговете.

— Няма да стана твоята принцеса на нощта — каза му тя. — Освен това много добре знаеш, че никога не бих могла да се откажа от Стефан.

По устните му пробягна иронична усмивка.

— Разполагаме с предостатъчно време, за да променя мисленето ти по тези въпроси.

Не е нужно, каза си Елена. Не се съмняваше, че Стефан би я разбрал.

Но дори и сега, когато й се струваше, че целият свят се е завихрил устремно около нея, нещо в Елена се надигна и я подтикна да предизвика Деймън.

— Каза ми, че не е свързано с Шиничи. Аз ти повярвах. Но да не би всичко това да е заради… заради онова, което каза Каролайн? — Долови как собственият й глас изведнъж стана много по-суров.

— Каролайн ли? — примигна Деймън учудено.

— Тя подхвърли, че преди да срещна Стефан, аз съм била само една… — Не можа да произнесе последната дума. — Че съм била… склонна към безразборни връзки.

Челюстта на Деймън се скова. Лицето му мигом пламна — сякаш изневиделица бе ударен от неочаквана посока.

— Онова момиче… — промърмори. — Тя вече си е избрала съдбата и ако ставаше дума за някой друг, може би щях да съм склонен да я съжалявам. Но тя… прекрачи… всякакво благоприличие… — Заговори по-бавно. На лицето му се изписа смущение. Гледаше втренчено Елена. Тя разбра, че е забелязал напиращите в очите й сълзи, тъй като той се протегна, за да ги изтрие с пръсти. Но внезапно се спря и поднесе

ръката си към своите устни, за да вкуси сълзите й.

Вкусът им го озадачи. Поднесе и другата си ръка към устните си. Елена се взираше учудено в него. Би трябвало да е смутен — но не беше. Вместо това по лицето му се изписа калейдоскоп от емоции, но твърде бързо, за да успеят човешките й очи да ги проследят. Но можеше да се закълне, че долови удивление, недоверие, горчивина, още удивление и накрая нещо като пристъп на радост, сякаш и неговите очи бяха просълзени.

Тогава Деймън се разсмя. Забързано, самоиронично, но искрено, дори с леко въодушевление.

— Деймън — рече тя, преглъщайки сълзите си — всичко се бе случило толкова набързо, — какво не е наред с теб?

— Нищо ми няма. Всичко е наред — увери я той и вдигна пръст като учител, поучаващ учениците си. — Но го запомни от мен, Елена: никога не се опитвай да правиш на глупак някой вампир. Вампирите притежават много сетива, за които хората дори не подозират — и още нещо дори, за което самите ние не сме наясно, докато не ни потрябва. Доста дълго време ми отне, за да осъзная какво ми е известно за теб. Защото, разбира се, всички ми повтаряха едно и също, но моят ум ми подсказваше съвсем друго. Накрая обаче го проумях. И сега, Елена, зная каква си всъщност.

За половин минута тя остана смълчана и шокирана.

— Ако го знаеш, тогава аз също мога да ти кажа, че никой няма да ти повярва.

— Може би няма — съгласи се Деймън, — особено ако са от човешката раса. Но вампирите са програмирани да разпознават аурата на една девица. А ти си като стръв за еднорозите, Елена. Не зная и не ме е грижа как си се сдобила с тази репутация. Самият аз дълго време тънех в заблуда, но накрая прозрях истината. — Внезапно се наведе към нея и сега тя виждаше само лицето му. Косата му докосна леко челото й. Устните му се озоваха съвсем близо до нейните. Черните му бездънни очи уловиха погледа й.

— Елена — прошепна той, — това е тайната ти. Не съм наясно как си успяла, но ти… ти си девственица.

Още повече се доближи до нея. Устните му едва-едва се плъзнаха по нейните, диханията им се сляха в едно. Дълго, дълго останаха така. Деймън сякаш завладян от желание да даде на Елена нещо от своето тяло: кислорода, от който и двамата се нуждаеха, но се снабдяваха с него по различен начин. За повечето хора тази неподвижност на телата им, пълното мълча, ние и продължителното преплитане на погледите може би щеше да им дойде в повече. Навярно щяха да се почувстват като потопени в личността на партньора прекалено дълбоко, все едно че губят своето аз и се превръщат в едно цяло или в ефирна част от другия, преди дори целувката да е свършила.

Елена обаче се рееше във въздуха с помощта на силата, която й придаде дъхът на Деймън — в буквален смисъл. Ако мощните, дълги и същевременно нежни ръце на Деймън не я бяха задържали за раменете, тя навярно би се изплъзнала от прегръдката му.

Елена знаеше, че съществуват и други начини той да я задържи долу. Можеше да й въздейства и да й върне теглото. Но досега не бе усетила дори и най-незначителен опит за намеса от негова страна. Сякаш държеше да й предостави честта сама да направи своя избор. Не би я съблазнил чрез някой от многобройните си трикове, усвоени през нощите на повече от половин хилядолетие.