Чтение онлайн

Но днес беше особено избухлив дори и според обичайното за него. Елена от собствен опит знаеше, че ако пожелае, Деймън може да бъде превъзходен компаньон, неуморно разказвайки мръсни вицове и скандални случки, докато не принуди даже най-сдържаните темерути или най-заклетите моралисти спонтанно да прихнат от смях.

Обаче днес нито отговаряше на въпросите на Елена, още по-малко пък се смееше на шегите й. Тя се опита само веднъж да докосне леко ръката му, а той подскочи като ужилен и моментално се извърна, сякаш ноктите й можеха да съсипят черното му кожено яке.

Чудесно се наредихме, няма що, помисли си унило девойката. Облегна глава на прозореца на колата и се загледа в монотонния пейзаж. Мислите й блуждаеха хаотично.

Къде

ли бе Мат сега? Пред тях или зад тях по пътя? Дали бе отпочинал през миналата нощ? Или сега пътуваше някъде в Тексас? Дали се хранеше достатъчно? Елена примигна насълзена, като си припомни как той си тръгна, без въобще да погледне назад.

Елена беше родена за мениджър. Можеше да се справи с почти всяка ситуация, стига само хората около нея да са нормални, здравомислещи. Нейната специалност бе да се справя с момчетата. Винаги се бе разбирала с тях, още от прогимназията. Но сега, приблизително две и половина седмици след завръщането й от отвъдния свят, от онзи призрачен духовен свят, за който тя нямаше спомен, не й се искаше да направлява никого.

Тъкмо това толкова й харесваше в Стефан. След като веднъж преодоля вродените му инстинкти да се въздържа от всичко, което му допадаше, повече не бе необходимо да го ръководи. Той бе оставен да действа по свой избор, като се изключат някои фини намеци, че се е превърнала в експерт относно вампирите. Само че експерт не по уменията за залавяне и убиване на вампири, а по това, как да ги обичаш всеотдайно. Елена беше наясно кога е оправдано да ухапе или да позволи да бъде ухапана, кога да спре и как да опазва човешкото в себе си.

Но като се изключат тези незначителни намеци, тя въобще не желаеше да ръководи Стефан. Искаше просто да бъде с него. Всичко останало щеше все някак да се уреди от само себе си.

Не можеше да живее без Стефан, повтаряше си тя. Но също както да живее разделена от Мередит и Бони бе равностойно да бъде лишена от двете си ръце, така и животът без Стефан за нея бе, като да живее без сърцето си. Той бе партньорът й в Големия танц на живота; еднакъв с нея и нейна противоположност; нейният любим, нейният любовник в най-чистия смисъл на думата. За нея той беше другата половина от Свещените загадки на живота.

След като го видя миналата нощ, макар и само на сън — с което не искаше да се примири, — той й липсваше толкова силно, че отсъствието му се бе превърнало в пулсираща, раздираща болка. Толкова огромна бе болката й, че нямаше да може да издържи, ако мислеше само за нея. Ако го стореше, сигурно щеше да полудее, ще започне да настоява пред Деймън да кара по-бързо, а тя може и да беше с ужасно наранена душа, но не беше самоубийца.

За обяд спряха в някакво градче, чието име никой от тях не запомни. Елена нямаше апетит, а Деймън предпочете да лети като гарван през цялото време на престоя им в градчето, което поради някаква неясна причина много я раздразни. Щом отново поеха на път напрежението в колата нарасна толкова много, че нямаше как да се избегне познатото клише: въздухът е толкова гъст, че с нож да го режеш, помисли си Елена.

Тогава тя осъзна на какво точно се дължи тази напрегнатост.

Гордостта бе единственото, което крепеше Деймън.

Знаеше, че Елена е разбрала. Беше престанала да го докосва и дори да разговаря с него, което беше добре.

Не биваше да се чувства така. Вампирите искаха момичета заради нежните им белоснежни шии. Вроденият естетически усет на Деймън го караше да търси момичета донори, които като цяло да отговарят на високите му изисквания. Но сега дори човешката аура на Елена подсказваше за скритата в кръвта й уникална жизнена сила. Заради това реакцията на Деймън беше толкова спонтанна. През всичките петстотин години никога не бе мислил за момиче по този начин. Вампирите не бяха способни на това.

Но сега Деймън бе способен. Колкото повече се сближаваше с Елена, толкова по-силно го омагьосваше аурата й и толкова повече отслабваше самоконтролът му.

Благодарение на малките демони

на ада гордостта бе по-силна от желанието. През целия си живот Деймън никога и никого не бе молил за нищо. Плащаше си за кръвта, която взимаше от хората, по единствения възможен за него начин — чрез наслади и илюзии, фантазии и сънища. Но Елена не се нуждаеше от фантазии, не искаше сънища.

Не искаше него.

Искаше Стефан. Гордостта на Деймън никога не му позволила да моли Елена за това, което той желаеше. Тя също не би му позволила да го получи без нейно съгласие… или поне така се надяваше.

Само преди няколко дни той беше като куха черупка, тялото му беше послушна марионетка, чиито конци дърпаха близнаците китсуне. Те го бяха накарали да нарани Елена така жестоко, че сега при този спомен душата му се свиваше от срам. Деймън беше престанал да съществува като свободна личност — тялото му се бе превърнало в играчка на Шиничи. И макар че му бе трудно да го повярва, обсебването му бе толкова цялостно, че кухата черупка, която бе останала от него, се подчиняваше безпрекословно на всяка заповед на Шиничи — измъчваше Елена и дори би могъл да я убие.

Нямаше смисъл да се съмнява в това или да си повтаря, че не може да е истина. Защото беше истина. Защото се бе случило. Шиничи беше много по-силен в контролирането на нечие съзнание. Освен това двете китсунета не бяха обсебени от страстта на вампирите към красивите момичета, особено към шията на някоя млада красавица. А на всичкото отгоре се оказа садист. Обичаше болката или по-скоро да причинява болка на хората около себе си.

Деймън не можеше да отрече миналото, не можеше да се пита защо не се е „пробудил“, за да попречи на Шиничи да наранява Елена. Защото в него нямаше какво да бъде пробудено. И ако някаква изолирана част от съзнанието му продължаваше да страда за злото, стореното от него — е, Деймън щеше да я блокира. Нямаше да си губи времето в напразни съжаления, защото възнамеряваше да контролира бъдещето си. Никога нямаше да позволи това да се повтори — нито да остави жив Шиничи, ако пак се опита да го завладее.

Сега обаче Деймън не можеше да си обясни защо Елена го насърчаваше. Защо се държеше така, сякаш му вярва. От всички на този свят именно тя имаше най-много основания да го ненавижда, да го сочи обвиняващо с пръст. Но нито веднъж не го направи. Нито веднъж тъмносините й очи със златни точици не го погледнаха с гняв. Сякаш знаеше, че никой обладан като Деймън така цялостно от Шиничи, господарят на малахите, просто няма избор и не е в състояние да контролира действията си.

Може би Елена го разбираше толкова добре, защото тъкмо тя бе извадила онова нещо, което малахът бе създал в тялото на Деймън. Пулсиращото белезникаво второ тяло, впило се вътре в неговото. Деймън се овладя, за да не потръпне от погнуса. Узна за малаха само защото Шиничи благоволи да спомене за него, докато отнемаше спомените на Деймън от деня, в който Шиничи и Деймън се бяха срещнали в Олд Уд.

Деймън се радваше, че се е отървал от тези спомени. Защото животът му бе отровен от мига, в който очите му бяха срещнали смеещите се златисти очи на лисичия дух.

А сега… точно сега беше сам с Елена, насред пустошта, далеч дори и от най-малките градчета. Бяха съвсем сами, напълно сами и Деймън отчаяно искаше от нея това, което би поискал от нея всеки друг млад мъж, с когото би се срещнала.

Най-лошото от всичко бе, че чаровните, измамни момичета, на практика бяха raison d’`etre 3 за неговото съществуване. Това бе единствената причина, която го поддържаше жив вече половин хилядолетие. И все пак знаеше, че не бива, никога не биваше да съблазнява тъкмо това момиче, което за него беше като скъпоценен камък сред купчина човешки тор.