Сенчести души
Шрифт:
— А какво криеш зад гърба си? — усъмни се Елена, след като реши повече да не повдига въпроса за намеренията на Деймън спрямо Мат.
Той отново се усмихна, но този път със старата си усмивка — само леко трепване на ъгълчето на устата му. Погледът му подсказваше, че не е нищо особено. Обаче като вдигна десницата си, в нея се появи най-красивата роза, която Елена бе виждала през живота си.
Защото се отличаваше с най-наситения оттенък на червеното от всички рози, попадали пред погледа й, откакто се помнеше. В нея обаче нямаше и следа от пурпурен цвят, а само кадифеномеко бургундско. На всичко отгоре бе откъсната тъкмо в момента на пълното си разцъфтяване.
Обаче Елена с решителен жест прибра ръката си зад гърба. Деймън не беше от сантименталните — дори когато й изнесе тирадата за неговата „принцеса на нощта“. По-скоро имаше вероятност тази роза да е свързана по някакъв начин с тяхното пътуване.
— Какво? Нима не ти харесва? — удиви се Деймън. Елена се усъмни дали не си въобразява, но гласът му й се стори пропит с горчиво разочарование.
— Естествено, че ми харесва. Но за какво ти е тази роза?
Деймън се отдръпна от нея.
— За теб е, принцесо — обясни с наранен вид. — Не се тревожи, не съм я откраднал.
Не, не би я откраднал. Елена не знаеше откъде я бе намерил, но беше толкова красива…
Все още не смееше да вземе розата от ръката му, затова Деймън я вдигна и плъзна хладните, копринено-меки венчелистчета по бузата й. Девойката потръпна от нежната им ласка.
— Престани, Деймън — измърмори, привидно недоволна, но сякаш нямаше сили да се отдръпне.
Той обаче не престана. Вместо това обходи лицето й с хладните, леко шумолящи листенца. Елена не можа да се сдържи и пое дълбоко дъх. Но това, което усети, не бе ухание на цвете. Лъхна я аромат на старо и тъмно, много старо и много тъмно вино, нещо древно и опияняващо, което някога я бе накарало мигом да отпие от него. Да пие от виното „Черна магия“, от собствената си възбуда… само и само да е с Деймън.
Но това не съм истинската аз, възнегодува едва доловимият вътрешен глас в главата й. Аз обичам Стефан. Деймън… искам… непременно искам…
— Искаш да разбереш защо ти донесох точно тази роза? — попита я Деймън тихо и гласът му неусетно се преплете със спомените й. — Избрах я заради името й. Защото това е роза от сорта „Черна магия“.
— Да — промълви Елена. Но го знаеше още преди да й го каже. Беше единственото име, подходящо за тази роза.
Деймън й подари целувка чрез розата, като завъртя разкошно разцъфналия цвят в кръг по бузата й, след което леко я притисна до лицето й. Струпаните в центъра на розата по-здрави венчелистчета се опряха о кожата й, а външните само я галеха съвсем леко.
Елена усети как й се зави свят. Денят бе топъл и влажен. Как бе възможно тази роза да е толкова хладна? Сега най-външните листенца се изместиха според извивките на нейните устни. Искаше да му каже Да спре, ала думите заседнаха на гърлото й.
Все едно се върна назад във времето, отново онези дни, когато Деймън се появи за пръв път пред нея и я пожела само за себе си. Когато за малко да му позволи да слее устни с нейните, преди да знае дори името му…
Очевидно намеренията му въобще не се бяха променили оттогава. Тя помнеше смътно, че и преди се бе вълнувала от тази загадка. Деймън неизменно променяше другите около себе си, докато самият той си оставаше абсолютно непроменен.
Но аз се промених, каза си тя, когато краката й като че ли изведнъж затънаха в плаващи пясъци. Толкова се промених от онези дни. При това
предостатъчно, за да открия в Деймън качества, каквито никога не бях очаквала от него. И то не само диви и мрачни страсти, но и нежност. Достойнство и чест, вградени като златни жили в каменната скала на душата му.Трябва да му помогна, помисли си Елена. Не зная как, но трябва да му помогна — и на малкото момче, приковано към скалата.
Тези мисли бавно се процеждаха в съзнанието й, докато тялото й сякаш бе отделено от него. Толкова бе обсебена от тях, че бе изгубила представа за всичко и чак сега осъзна колко много се е приближил Деймън до нея. Гърбът й се опря до една от износените, тъжно изглеждащи коли. Деймън продължи да й говори безгрижно, ала в думите му прозираше сериозна нотка.
— Може ли да разменя розата за една целувка? — попита я. — Наистина я наричат „Черна магия“ и аз я спечелих честно. Името й беше… Името й беше…
Деймън млъкна и за миг по лицето му се изписа смущение. После се усмихна, но с усмивката си на воин, онази бляскава усмивка, която умееше да показва и скрива толкова бързо, че бе възможно въобще да не я забележиш. Елена се притесни. Деймън, естествено, още не бе запомнил правилно името на Мат, но досега тя не помнеше случай той да забрави името на някое момиче, ако действително бе решил да го запомни. Особено след като преди броени минути може да се е хранил от това момиче.
Отново ли се намесваше Шиничи? — усъмни се Елена. Дали китсунето продължаваше да заграбва спомените на Деймън или поне най-сладките? Както бе досега. И най-вълнуващите, независимо дали са свързани с нещо лошо или добро? В този миг Елена не се съмняваше, че и Деймън си мислеше за същото. Черните му очи я изпиваха с изгарящ поглед. Беше бесен. Но в цялата му ярост се долавяше и някаква уязвимост.
Без да се замисля, Елена отпусна ръце върху ръцете на Деймън. Забрави за розата, въпреки че той продължаваше да очертава с нея извивките под брадичката й. Опита се да заговори уверено и спокойно.
— Деймън, какво ще правим?
Мат се появи тъкмо в този миг. По-скоро се втурна към тях. Появи се след продължително лавиране сред лабиринта от струпаните нагъсто автомобили, като се блъсна в един бял джип със спукана гума и се провикна отдалеч:
— Хей, знаете ли, че този приус…
И замря.
Елена знаеше на каква сцена бе станал свидетел: Деймън я гали с розата, докато тя, все едно че го прегръщаше. Пусна ръката на Деймън, но не можа да се отдръпне от него заради колата зад нея.
— Мат — понечи да заговори тя, но гласът й пресекна. Искаше й се да каже: Не е това, което изглежда. Въобще не се прегръщахме. Но беше точно така, както изглеждаше. Тя бе загрижена за Деймън, опитваше се да му помогне, да стигне до заключената му душа…
След стъписването й тази мисъл отново я прониза с неочаквана пронизваща сила, както лъч от слънчева светлина поразява като копие незащитеното тяло на всеки вампир.
Тя бе загрижена за Деймън.
И наистина беше така. Обикновено й беше трудно да остава с него, тъй като двамата толкова си приличаха. Твърдоглави, като всеки от тях искаше да постигне своето, страстни, нетърпеливи…
Двамата с Деймън си приличаха.
Разтърсиха я още сътресения. Цялото й тяло омекна. Отново се облегна на колата зад себе си, нищо че прахта полепваше по дрехите й.