Чтение онлайн

Значи това бе краят. И хората ще разказват как в един зноен летен ден Елена Гилбърт намерила смъртта си тихо и спокойно в съня си. А причината за смъртта и никога няма да бъде разкрита…

Защото никой няма да се досети, че причината е разбитото й от мъка сърце, помисли си девойката и се реши на нещо по-мелодраматично дори от обичайното за нея — опита се да се хвърли върху собственото си тяло, закривайки лице с едната си ръка.

Но не се получи. Щом понечи да се спусне надолу, се озова извън ягуара.

Неусетно бе прелетяла през покрива на колата. Вероятно това се случва, когато си призрак, каза

си тя. Но въобще не можеше да се сравнява с предишния път. Тогава видях тунела, стигнах до Светлината.

Може би не съм призрак?

Елена внезапно бе обзета от прилив на ободряваща сила. Това ми е познато, помисли си въодушевено. Това е извънтелесно преживяване.

Отново сведе очи към спящото си тяло, за да го огледа по-внимателно. Да! Да! Забеляза тънка нишка, закрепена към спящото й тяло — истинското й тяло, — издигаща се към духовната й същност. Беше свързана! Накъдето и да се отправи, ще може да намери обратния път.

Съществуваха само два възможни пътя. Първият водеше обратно към Фелс Чърч. Можеше приблизително да налучка посоката по слънцето, пък и бе сигурна, че всеки, преминал през ИТП (както наричаше на професионален жаргон извънтелесното преживяване Бони, която вече бе завладяна от манията по спиритуализма и бе изчела сума книги по въпроса) ще може да разпознае къде се пресичат лей линиите.

Разбира се, че другият път водеше към Стефан.

Деймън може и да мислеше, че Елена не знае накъде да се отправи, и действително тя имаше само смътна представа. Съдейки по посоката, от която слънцето изгря, реши, че трябва да търси Стефан на запад, в противоположната посока спрямо изгрева. Но нали се говореше, че душите на истински влюбените са свързани… със сребърна нишка от сърце до сърце или с розова корда от кутре до кутре.

За нейна радост почти веднага намери това, което търсеше.

Тънка нишка, бледа като лунна светлина, се простираше от сърцето на спящата Елена до… Да. Като я докосна, нишката звънна толкова ясно от нея към Стефан, че тя повече не се съмняваше, че ще я отведе до любимия й.

Повече не се колебаеше накъде да продължи. Вече бе пребивавала във Фелс Чърч. Способностите на Бони като медиум бяха забележителни, както и на старата хазяйка на Стефан, госпожа Теофилия Флауърс. Те бяха там, заедно с Мередит и нейния блестящ ум, за да бранят града.

И те всичките ще ме разберат, каза си тя, но в следващия миг я налегна отчаяние. Може би никога повече нямаше да ги види.

Без да се колебае нито миг повече, Елена се извърна и полетя в посоката, водеща към Стефан.

Носеше се във въздуха толкова бързо, че не виждаше нищо от това, което я заобикаляше. Всичко, през което профучаваше, беше с неясни очертания, само понякога се променяше цветът и плътността на средата. Елена осъзна със свито гърло, че преминава през обектите.

След няколко мига пред нея се разкри сърцераздирателна сцена: Стефан, проснат върху някакъв окъсан, дрипав сламеник, с посивяло лице, ужасно отслабнал. Стефан в някаква порутена, мизерна и въшлясала килия, с проклетите железни решетки на стената, през които никой вампир не може да избяга.

Елена се извърна за миг, за да не види той болката й и горчивите й сълзи, когато го събуди. Едва бе успяла да се окопити, когато я сепна гласът на Стефан. Той вече беше напълно буден.

— Отново и отново пробваш, така ли? — заговори той с горчива ирония. —

Сигурно ще си заслужиш наградата. Но винаги някъде бъркаш. Последния път бяха малките ти заострени уши. А този път — дрехите. Елена, дори животът й да зависи от това, никога не би облякла такава изпомачкана блуза, нито би се появила с боси и мръсни крака. Върви си. — Присви рамене под изпокъсаното си одеяло и се извърна с гръб към нея.

Елена се втренчи изумено в него. Твърде много страдания й се бяха насъбрали, за да подбира внимателно думите си, бликнали като гейзер от устните й:

— Стефан! О, Стефан! Просто реших да спя с дрехите си, в случай че някой полицай спре до колата, докато съм на задната седалка на ягуара. Същият, който ти ми купи. Но не мислех, че ще ти пука! Дрехите ми са омачкани, защото една платнена торба ми служи за дрешник, а краката ми се изцапаха, когато Деймън — ами, ами — няма значение. Имам си нощница, истинска, но не бях с нея, когато се отделих от тялото си. Предположих, че когато се отделяш от тялото си, пак си същият, както когато си в него…

Вдигна тревожно ръце, когато Стефан се извъртя рязко. Но — о, чудо на чудесата — бузите му бяха поруменели леко. Освен това сега не я гледаше толкова презрително.

Но имаше ужасно мрачен вид, а зелените му очи проблясваха заплашително.

— Изцапала си краката си, когато Деймън е направил какво? — попита я настойчиво, натъртвайки на всяка дума.

— Няма значение…

— Има дяволски важно значение — скастри я Стефан. — Елена? — прошепна, като се вгледа в нея, сякаш едва сега се бе появила пред него.

— Стефан! — Не успя да се сдържи и протегна ръце към него. Вече не можеше да се овладее. — Стефан, не зная как стана, но съм тук. Не съм сън. Не съм призрак. Мислех си за теб, но неусетно съм заспала — и ето ме тук! — Опита се да го докосне с призрачните си ръце. — Вярваш ли ми?

— Вярвам ти… защото и аз си мислех за теб. Някак си… някак си това те е довело тук. Заради любовта. Защото ние се обичаме! — Изговори думите като откровение на светец.

Елена затвори очи. Ако можеше да бъде тук, но в собственото си тяло, щеше да покаже на Стефан колко много го обича. Ала сега бяха принудени да се задоволят само с недодялани думи клишета, които обаче бяха абсолютната истина.

— Винаги, винаги ще те обичам, Елена — продължи да й шепне той. — Но за нищо на света не искам да си с Деймън. Той ще те нарани…

— Нищо не мога да направя… — прекъсна го тя.

— Трябва да можеш!

— … защото той е единствената ми надежда, Стефан! И няма да ми причини зло. Дори вече уби двама, за да ме предпази. О, Боже мой, толкова неща се случиха! Бяхме на път към… — Елена се поколеба дали да продължи. Отклони тревожно поглед.

За миг очите на Стефан се разшириха. Но като заговори, лицето му отново стана безизразно сковано:

— Към някое място, където да си в безопасност.

— Да — потвърди Елена с напълно сериозен тон, осъзнавайки, че издайническите сълзи се стичат по призрачните й страни. — И… о, Стефан, колко много неща не знаеш. Каролайн обвини Мат, че се нахвърлил върху нея, когато били на среща, и затова сега била бременна. Само че детето й не е от Мат!

— Разбира се, че не е! — възмути се Стефан. Искаше му се да добави още нещо, но Елена го изпревари: