Чтение онлайн

Трябваше да е съвсем сляпа или ужасно глупава, за да не признае, че Деймън действително бе великолепен. След като два пъти бе умирала, неговият чар не й въздействаше както на обикновените момичета, но си оставаше истина, че Деймън пазеше единствено за нея своите редки искрени усмивки.

Проблемът беше, че Деймън бе вампир и умееше да чете мислите й, особено когато тя бе близо до него и аурите им си взаимодействаха. Деймън оценяваше високо възхищението й, което пък на свой ред още повече го усилваше. И преди да се усети, Елена вече се разтапяше, а лишеното й от тегло тяло се отпусна в ръцете на Деймън.

Другият проблем с Деймън беше, че той не се опитваше да й

влияе. Също като Елена той бе подвластен на тази обратна връзка в чувствата си, но нямаше нищо против това. Елена се опитваше да издига прегради, но сега те се размиваха и чезнеха. Дори не можеше да разсъждава трезво. Деймън я изпиваше с очи, удивен, с един особен поглед, който тя познаваше, но не можеше да си спомни откъде.

Повече не можеше да анализира ставащото. Просто се потопи в топлината, обгърнала я като сияен пашкул, отдаде се на невероятното усещане да бъде ценена и обичана със сила, която я остави без дъх.

А когато Елена се отдаваше, го правеше без остатък. Дори без съзнателно да полага някакви усилия, тя изви глава назад, откри шията си и затвори очи.

Деймън нежно доближи устните си, подпря тила й с едната си ръка и я целуна.

Сякаш времето спря своя ход. Елена откри, че подсъзнателно се опитваше да си спомни кой я целува толкова сладостно. Никога не беше оценявала истински целувките, преди да умре, преди да се превърне в дух, а сетне да се завърне на земята с аура, разкриваща скрития смисъл на мислите на другите хора, на думите и дори на умовете и душите им. Сякаш се бе сдобила с прекрасно ново сетиво. Когато две аури се слеят толкова дълбоко, душите напълно се оголват една пред друга.

Наполовина изгубила съзнание, Елена позволи на аурата си да се рее свободно и почти веднага достигна до нечий разум. За нейна изненада аурата й се отдалечи от самата нея. Това не беше правилно. Успя да улови аурата си, преди тя да се скрие зад голям камък, по-скоро скала. Единственото, което остана извън скалния блок — странно, но й заприлича на снимката на някакъв метеорит, която някога бе видяла, с набраздена и силно обгоряла повърхност, — беше нещо смътно напомнящо на мозък и малко момче, приковано към скалата за двете си китки и двата си глезена.

Елена се стресна. Каквото и да бе това видение, знаеше, че това беше само една метафора и не биваше Да съди прекалено бързо какво би могла да означава. Образите пред нея всъщност представляваха символите на разголената душа на Деймън, но във форма, която само нейното съзнание може да проумее и да разтълкува, ако успее да го погледне от правилната перспектива.

Инстинктивно обаче се досети, че виждаше нещо много важно. Тя бе преминала през замайващата наслада, толкова всепоглъщаща, че дъхът ти секва, когато сливаш душата си с нечия друга. А сега вродената й любвеобилност, примесена с неясно безпокойство, я подтикна да го заговори.

— Студено ли ти е? — рече тя на детето, приковано към камъка с толкова дълги окови, че можеше да обгръща краката си с ръце. Беше облечено с парцаливи дрехи, изцяло в черно. Детето само й кимна мълчаливо. Големите му тъмни очи сякаш изпълваха цялото му лице.

— Откъде си? — попита го предпазливо Елена, докато се чудеше как да стопли измръзналото детско телце. — Сигурно не си излязъл от това? — предположи тя и погледна към грамадната каменна канара. Детето отново й кимна.

— Вътре е по-топло, но той вече няма да ме пусне там.

— Той ли? — Елена винаги дебнеше за признаци, издаващи намесата на Шиничи, онзи зъл лисичи дух. — Кой е този

той, мило дете? — Коленичи и пое в дланите си детските ръчички. Оказаха се леденостудени, като замръзнало желязо.

— Деймън — прошепна дрипавото момче. За първи път погледът му се отклони от лицето й, за да се огледа ужасено наоколо.

— Деймън е сторил това? — Отначало гласът на Елена се извисяваше, но после спадна, смекчен като шепота на момчето, когато то повдигна умолително очи към нея. Имаше толкова отчаян вид, безпомощно разтворило устни, като котенце, чиито нокти са още съвсем меки.

Това са само някакви си символи, припомни си Елена. Това е умът на Деймън или по-скоро душата му. Именно това виждаш сега.

Но така ли бе в действителност? — внезапно взе връх разумът й. Не беше ли там — преди време с някой друг, — когато видя неговия вътрешен свят, необятните простори на душата му, изпълнени с любов и красота, облени в лунна светлина? Всичко това символизираше нормалното, здравословно функциониране на един необикновен разум. Сега Елена не си спомняше името на тази личност, но помнеше красотата. Беше сигурна, че собственото й съзнание би прибягнало до подобни символи, за да се разкрие пред нечие друго.

Не, осъзна внезапно и съвсем ясно: сега не виждаше душата на Деймън, защото тя бе скрита някъде там, по-навътре в грамадната, тежка скала. Той живееше скован и притиснат в този ужасяващ затвор и самият той искаше да е така. Това, което бе останало отвън, бе само някакъв прастар спомен от детството му, едно момче, прогонено от собствената си душа.

— Ако Деймън те е приковал тук, тогава кой си ти? — попита Елена предпазливо, докато се взираше в черните като катран очи на детето, черната коса и чертите на лицето му, които позна, макар и толкова незрели.

— Аз съм… Деймън — прошепна малкото момче с побелели устни.

Дори и това признание бе болезнено, каза си тя. За нищо на света не искаше да накърни този символ от детството на Деймън. Искаше той да почувства същата сладост и облекчение, които изпитваше и тя. Ако съзнанието на Деймън можеше да се сравни с къща, тя бе готова да я подреди цялата, да осигури цветя и светлина във всяка нейна стая. Или, ако я сравняваше с пейзаж, щеше да обгради ярката кръгла луна с венец или да изпъстри облаците с разноцветни дъги. Ала вместо това Деймън й се показваше като дете, гладуващо и страдащо, приковано с вериги към една скала, която никой не можеше да достигне. И тя искаше да утеши и приласкае това дете.

Елена прегърна момчето, залюля го в прегръдката си, разтри ръцете и краката му, сгуши го в духовното си тяло.

Отначало детето оставаше напрегнато, все още леко настръхнало в прегръдката й. Но не след дълго започна да се поотпуска, когато се увери, че нищо лошо няма да го сполети от допира му до нея. Елена усети как дребното му телце се стопли и то лека-полека започна да се унася в сън. На нея до болка й се искаше да бди над малкото създание, да го пази и закриля.

Броени минути след като детето заспа, на Елена й се стори, че върху устните му се появи лека усмивка. Притисна го още по-силно към гърдите си и също се усмихна щастливо. Мислеше за някого, който я бе държал в обятията си, докато плачеше. Когото тя не бе забравила, никога не можеше да го забрави, но от този спомен мъка скова гърдите й. Той бе толкова ценен за нея и сега бе ужасно важно да си припомни за него. Трябваше… да, трябваше… на всяка цена трябваше да го намери…