Сенчести души
Шрифт:
— Според мен детето й е от Тайлър Смолуд, защото тя излизаше с него точно когато е забременяла. Освен това Каролайн се промени. Деймън каза, че…
— Ако една майка роди бебе от върколак, не само то ще се окаже върколак, но и самата тя ще се превърне във върколак.
— Да! Но нейната нова същност на върколак ще трябва да се пребори с малаха, който вече се намира в нея. Бони и Мередит ми разказаха такива страхотии за Каролайн — как пълзяла като гущер по пода, — че настръхнах от ужас. Но трябваше да ги оставя да се справят сами с нея, за да мога… за да мога да отида на безопасното място.
— Върколаци и лисици — изрече Стефан замислено и поклати глава. — Разбира се, китсунетата, лисиците,
Елена бе обзета от отчаяние, примесено с учудване.
— А вместо това аз съм тук, при теб! Никога не съм знаела, че съм способна на това. Но не успях да ти донеса нищо. Дори и самата себе си. Дори и моята кръв. — Безпомощно махна с ръка, но в следващия миг забеляза искра на задоволство в очите на Стефан.
Той все още имаше от виното „Черна магия“, което тя тайно му беше донесла! Знаеше го! Това бе единствената течност, която — когато се налагаше — можеше да поддържа един вампир жив, ако нямаше от кого да се снабдява с кръв.
Това чудодейно вино всъщност беше безалкохолна напитка и никога не е било предназначено за консумиране от хора. С изключение на кръвта, вампирите можеха да изпитват наслада само от него. Деймън бе споделил с Елена, че това вино е с магически свойства, защото се получавало само от специално грозде, отглеждано единствено върху льосова почва в местности, до които някога са достигали планинските ледници. И че това толкова особено вино непременно трябвало да отлежава в изби, тънещи в непрогледен мрак. Именно заради това, според Деймън, виното „Черна магия“ се отличавало с толкова специфичен, кадифеномек и плътен вкус.
— Няма значение — рече Стефан, защото явно се опасяваше, че някой може да ги подслушва. — И как точно се случи? — попита я той. — Това твое извънтелесно преживяване? Защо не се спуснеш тук, за да ми разкажеш по-подробно? — Отново се излегна върху сламеника. В погледа му се долавяше болезнено страдание. — Съжалявам, че няма как да ти предложа по-добро легло. — За миг лицето му помръкна. През цялото време успяваше да скрие от нея срама от това, че тя го видя в толкова окаяно състояние, с парцаливи дрехи в тази мръсна килия, гъмжаща от Бог знае какви паразити. Той — Стефан Салваторе, който някога беше… който някога беше…
Сърцето й се разкъсваше от мъка. Знаеше, че е разбито, защото го усещаше в гърдите си като счупено стъкло и всяка тънка като игла частица от него се врязваше в плътта й. Знаеше, че е разбито, защото се разплака, а големите сълзи от духовното й превъплъщение закапаха като кръв по лицето на Стефан. Ала, докато се отронваха във въздуха, оставаха прозрачни и се превръщаха в тъмночервена кръв, когато докосваха лицето на Стефан.
Кръв? Разбира се, че не беше кръв, каза си тя. Дори и толкова полезната за него кръв не можеше да му даде. Сега наистина се разрида. Раменете й се разтресоха, докато сълзите й продължаваха да се стичат по лицето му. Сега той бе вдигнал едната си ръка, сякаш искаше да улови поне една нейна сълза…
— Елена… — В гласа му се долавяше удивление.
— Ка… какво? — Тя коленичи до него.
— Твоите сълзи. От сълзите ти се чувствам като… — Впери в нея поглед, изпълнен със страхопочитание.
Елена още не можеше да спре да плаче, макар да знаеше, че бе утешила гордото му сърце, а освен това бе постигнала и още нещо.
— Н-не разбирам.
Той улови една от сълзите й. Попи я с устните си. После се вгледа в нея със сияещи очи.
— Трудно е да се говори за това, моя прекрасна малка любима…
Тогава защо са нужни думи? — помисли си девойката, все още ридаеща,
но се спусна до него, за да може да шепне точно над главата му.Просто… защото тук не са особено щедри на освежителни напитки, сподели той. Както и може да се очаква. Ако не ми бе помогнала… вече щях да съм мъртъв. Но те не могат да си обяснят защо още съм жив. Затова те сами ще избягат, преди да стигнат до мен, нали разбираш…
Елена вдигна глава. Сега сълзите й, леещи се върху лицето му, бяха сълзи на яростен гняв. Къде са те? Ще ги убия. И не ми казвай, че не мога, защото ще измисля как да го направя. Ще намеря начин да ги изтребя дори и докато съм в това състояние…
Той поклати глава. Ангел мой, нима не разбираш? Не е нужно да ги избиваш. Защото сълзите ти, призрачните сълзи на една непорочна девица…
Тя поклати глава. Стефан, ако някой е наясно, че не съм непорочна девица, това си именно ти…
… на една непорочна девица, продължи Стефан, без да се смути от опита й да го прекъсне, може да лекува всякакви болести. До тази вечер аз бях болен. Но сега съм изцерен! Като нов! Те никога няма да проумеят как е станало.
Сигурен ли си!
Погледни ме!
Елена го погледна. Лицето на Стефан, доскоро посивяло и изпито, сега изглеждаше съвсем различно. Той поначало си беше все бледен, ала в момента красивите му черти бяха порозовели — все едно че дълго бе стоял край силен огън. Светлината отразяваше чистите линии и елегантността на прекрасното му лице.
Аз ли… постигнах това? Тя си спомни как първите й сълзи покапаха по лицето му като капки кръв. Не, не съвсем като истинска кръв, поправи се, а само с цвета на кръвта, като попиха в кожата му, за да възвърнат силите на Стефан.
Не се сдържа и притисна устни към гърлото му, докато си повтаряше: Каква радост, о, каква радост. Но ми се ще действително да можем да се докосваме. Така ми се иска да усетя как ръцете му ме обгръщат.
— Поне мога да те съзерцавам — прошепна й Стефан. Елена не се съмняваше, че дори това бе като глътка вода за умиращ от жажда сред пустинята. — И ако можехме да се докосваме, щях да обгърна с ръка талията ти тук, да те целувам тук и тук и…
Поговориха си така за кратко, разменяйки си глупави любовни думи, като всички влюбени, опивайки се един от друг — той от нейния образ и глас, а тя — от неговите. Накрая обаче Стефан, макар и привидно меко, но с категоричен тон поиска да му разкаже всичко за случилото се между нея и Деймън, при това, без да пропуска нищо, от самото начало. Сега Елена вече бе толкова успокоена, че му описа дори инцидента с Мат, без обаче да представя Деймън като непоправим злодей.
— Стефан, трябва да знаеш, че Деймън действително се грижеше за нас по най-добрия възможен начин — увери го, като му разказа за двата вампира, обсебени от малахи, които ги проследили, и какво направил Деймън само с нещо като къс молив.
Стефан само сви рамене и подхвърли с недоволен тон:
— Повечето хора използват моливите за писане, докато Деймън „отписва“ хората с тях. А защо дрехите ти са толкова измърсени?
— Защото чух страхотен трясък и Мат се стовари върху покрива. Но ако трябва да съм съвсем честна, трябва да призная, че той през цялото време се опитваше да прониже Деймън. Накарах го да изхвърли кола, с който се бе въоръжил. — После додаде с едва чут шепот: — Стефан, моля те, не се ядосвай, че двамата с Деймън трябва… да сме заедно в момента. Това не променя нашите отношения.