Чтение онлайн

Точно заради това непрекъснато се питам в какво състояние е Стефан сега. Но не мога да си позволя да изпадам в паника или да се вбесявам. Рискувам да изгубя контрол над аурата си. Деймън ми показа как да прикривам аурата си и да приличам на нормално момиче. Тя все още е с бледозлатист оттенък и е много красива, но не може да служи като насочващ фар за същества като вампирите.

Защото има още нещо, което моята кръв, а може би и аурата ми, могат да правят. Тя може… о, ами, нали сега мога да говоря каквото си искам? Аурата ми кара вампирите да ме желаят… все едно са нормални момчета. Не само да ме хапят, сещаш ли се? Искат да ме обсипват с целувки и всичко останало. И така, естествено, ако я усетят, те ще

се втурнат към мен. Все едно светът е изпълнен с пчели, събиращи мед, а аз съм единственото цвете в него.

Така че трябва много да се старая, за да крия аурата си. Ако се проявява съвсем слабо, ще мога да се преструвам, че съм нормално човешко същество, а не създание, което е умряло и после се е завърнало. Но е трудно непрекъснато да си напомням, че трябва да я крия. А е доста болезнено, когато трябва да я прибера внезапно, ако съм забравила!

И тогава чувствам — това вече е абсолютно лично, нали? Проклет да си, Деймън, ако чуеш това. Тогава искам Стефан да ме ухапе. Ухапването облекчава и ти става готино. Когато те ухапе вампир, боли само ако се съпротивляваш или ако вампирът иска да те заболи. Иначе ти е много хубаво, и тогава се докосваш до съзнанието на вампира, който те е ухапал и… о, Стефан ми липсва толкова много!

Елена се разтрепери неудържимо. Колкото и да се стараеше да потиска въображението си, не можеше да спре да се тревожи за всичките злини, които тъмничарите можеха да сторят на Стефан. Стисна отчаяно мобилния си телефон и остави сълзите да покапят върху него.

— Не мога да си позволя да мисля за това, което може би са му причинили, защото тогава наистина ще полудея. Ще се превърна в непрекъснато трепереща и умопобъркана глупачка, която иска само да крещи, да крещи до безкрай. Всеки миг трябва да се напрягам, за да не мисля само за това. Защото само хладнокръвната и спокойна Елена, разполагаща с план А, Б и В, може да му помогне. Ще мога да си позволя да треперя, да плача и да крещя чак когато той се озове в безопасност в прегръдките ми.

Елена спря и опита да се засмее, но смехът прозвуча изкуствено. Облегна глава на седалката. От преумора гласът й звучеше дрезгаво.

— Уморих се, толкова съм изтощена. Но поне имам план А. Трябва да измъкна повече сведения от Деймън за мястото, накъдето сме се запътили — Тъмното измерение. Както и за всичко, което му е известно за двете следи, които Мисао ми спомена… за ключа, отключващ килията на Стефан.

Мисля… май още не съм споменала за това. Ключът, лисичият ключ, който е необходим, за да измъкнем Стефан от тази килия, е разделен на две половини, скрити на две различни места. Макар да ми се подигра, защото не знаех нищо за тези скривалища, Мисао все пак ми подсказа къде да ги търся. Явно тя нито за миг не допускаше, че аз действително ще се добера до легендарното Тъмно измерение. Само ми се перчеше със знанията си.

Но аз още помня указанията: първата половина от ключа е скрита „в сребърен славей.“ А втората половина е „заровена в балната зала на Блудуед“.

Трябва да разбера дали Деймън има някаква представа какво може да означават тези загадки. На мен поне ми звучи така, сякаш, щом се озовем в Тъмното измерение, ще трябва да проникнем в нечии къщи. Хм, нали, за да претърсиш бална зала, най-удобно е да уредиш да те поканят на поредния бал? Да, звучи като „да се каже, е много по-лесно, отколкото да се направи“, но каквото и да ми струва, ще се справя. Може пък да се окаже съвсем просто.

Елена повдигна решително глава и замря, преди да прошепне:

— Направо не е за вярване. Точно сега вдигнах очи и видях най-нежните предвестници на зората в небето: бледозелено, кремаво-оранжево и най-фин аквамарин… През цялото време, докато говорех, бях заобиколена само от мрак. А сега е толкова ведро и спокойно. Ето, точно сега слънцето се надига над…

Какво,

по дяволите, беше това? Нещо се стовари на покрива на ягуара.

Много, много силно.

Елена изключи мобилния телефон. Беше изплашена от шума… а сега от покрива се чуваше дращене…

Трябваше да се измъкне от колата. Колкото може по-бързо.

Елена изскочи от задната седалка на ягуара и побърза да се отдалечи от колата, преди да се обърне и да види какво се бе стоварило върху покрива.

Мат беше паднал отгоре. Сега се мъчеше да се надигне.

— Мат! О, Господи! Какво ти е? Ранен ли си? — извика Елена.

Мат попита:

— Елена… Боже мой! Какво стана с ягуара? Повреди ли се?

— Мат, да не си полудял? Главата ли си удари?

— Някъде одраскан ли е? Работи ли подвижният покрив?

— Няма никакви драскотини. С подвижния покрив всичко е наред.

Елена не знаеше дали подвижният покрив не е пострадал, но се досети, че Мат бълнува. Той се опитваше да слезе от покрива на ягуара, като внимаваше да не го изцапа, но не му беше лесно, като се имаше предвид, че целите му крака бяха в кал. Никак не му бе лесно да слезе от колата, без да допира краката си до нея.

В това време Елена се озърташе смаяно. Самата тя веднъж бе паднала от небето, но това стана, след като за шест месеца бе мъртва, а после се приземи гола. При Мат нямаше нищо подобно. Накрая й хрумна едно съвсем простичко обяснение.

Да, ето го и обяснението, излегнало се край най-близкия бор, за да се наслаждава на сцената, усмихвайки се подигравателно — Деймън.

Не беше висок колкото Стефан, но за сметка на това от аурата му се излъчваше заплаха за околните. Както винаги беше безупречно облечен: черни джинси Армани, черна тениска, черно кожено яке и черни боти, адски пасващи на небрежно развятата му от вятъра черна коса и пронизващите му черни очи.

В този момент Елена се притесняваше от Деймън заради дългата си бяла нощница, която носеше в момента. Бе я взела с идеята да сменя дрехите си под нея, когато им се налага да пренощуват на открито. Проблемът беше, че обикновено го правеше преди зазоряване. Записването на впечатленията й в дневника обаче я беше разсеяло и не бе усетила кога се съмна. А нощницата не беше най-подходящото облекло за ранна сутрешна схватка с Деймън. Не че прозираше, беше от плътна памучна материя, а не от сатен, но с дантела около врата. Да се показваш пред вампир с дантела около красивата си шия — самият Деймън й го бе обяснил, — беше все едно да размахваш червена кърпа пред разярен бик.

Момичето скръсти ръце пред гърдите си и побърза да скрие аурата си.

— Приличаш на Уенди — заговори Деймън със заслепяваща подигравателна усмивка, но с одобрителна нотка в тона. Наклони предизвикателно глава.

— Коя Уенди? — попита Елена и в този миг си спомни, че Уенди беше любимата на Питър Пан, и изтръпна. Самата Елена много я биваше в подобни подмятания. Но проблемът бе в това, че Деймън беше по-добър.

— Защо питаш, Уенди… скъпа — измърка Деймън.

Тя потръпна цялата. Деймън й се бе заклел, че няма да прибягва до внушението, няма да използва телепатичните си способности, за да замъглява или манипулира съзнанието й. Но понякога я обземаше усещането, че той опасно прекрачва границата на позволеното. Да, всичко несъмнено беше по негова вина, помисли си Елена. Не изпитваше никакви чувства към него, освен може би само сестрински. Но Деймън никога не се отказваше от преследването на плячката си, независимо колко пъти го бе отблъсквала.

Зад гърба си чу шумно изтрополяване и тупване, което несъмнено означаваше, че Мат най-после се бе смъкнал от покрива на ягуара. И веднага се нахвърли срещу Деймън.