Чтение онлайн

Обичам Стефан, припомни си тя почти истерично. Той е единственият, когото обичам. Но за да стигна до него, ми е необходим Деймън. Деймън, който заради мен е готов на всичко.

През цялото това време тя гледаше Мат с налети със сълзи очи. Сълзи, които отказваха да рукнат. Примигна, но те не покапаха от клепачите й.

— Мат — прошепна девойката.

Той не промълви нищо. И не бе нужно. Всичко бе изписано върху лицето му: удивлението, което постепенно се превърна в нещо, което Елена никога досега не бе виждала в Мат. Или поне не когато гледаше нея.

Беше някакво отчуждение, което напълно я срази, преряза всички връзки помежду им.

— Мат, не е… — опита да се оправдае, но се отрони само едва доловим

шепот.

И тогава, за нейно удивление, заговори Деймън:

— Нали ме познаваш? Едва ли можеш да обвиняваш едно момиче, че се опитва да се защити. — Елена сведе очи към треперещите си ръце. Деймън продължи: — Знаеш също, че вината е само моя. Елена никога не би…

Едва сега Елена го осъзна: Деймън използваше внушението си върху Мат.

— Не! Изненада Деймън, като отново го улови за ръцете, но този път само за да го разтърси здраво. — Не го прави! Не и с Мат!

Черните му очи се извърнаха към нея, но погледът му сега съвсем не беше като на пламенен ухажор. Деймън бе прекъснат насред опита си да използва Силата. Ако го бе сторил някой друг, от него щеше да остане само мазно петно на земята.

— Аз те спасявам — произнесе студено той. — Нима отказваш?

Елена усети как краката й се подкосиха. Може би само веднъж, и то само заради Мат…

Нещо мощно се надигна в нея. Това бе всичко, което можеше да стори, за да не изгуби докрай аурата си.

— Никога не прави това с мен — рече Елена. Гласът й бе тих, но леден. — Никога не смей да ме манипулираш! И не закачай Мат!

В бездънните черни глъбини в очите на Деймън проблесна нещо като искра на одобрение. Но тутакси изчезна, преди Елена да се увери, че не бе само призрачно видение. Защото, когато заговори пак, Деймън не звучеше толкова хладно.

— Добре — обърна се той към Мат. — Какъв ще е сега планът? Ти избери.

Мат заговори глухо, без да поглежда нито Елена, нито Деймън. Макар и зачервен, беше мъртвешки спокоен.

— Исках да ви кажа, че този приус съвсем не е лош. А търговецът на автомобили разполага с още един, който също е в добро състояние, така че можем да имаме две еднакви коли.

— Така ще потеглим с двете коли една след друга и ще можем да се разделим, ако някой ни проследи! Няма да знаят след коя да потеглят. — При нормални обстоятелства Елена би прегърнала Мат от възторг. Но сега Мат бе забил поглед в обувките си, което май беше по-добре, защото Деймън бе стиснал клепачи и леко поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва на нещо толкова идиотско.

Така трябва, помисли си Елена. Моята аура — или тази на Деймън — е това, към което те се стремят. Никога няма да успеем да ги подмамим с двете еднакви коли, освен ако и аурите ни не са еднакви.

От което следваше, че тя трябваше да продължи нататък в колата на Мат. Само че Деймън никога не би се примирил с това. А пък тя се нуждаеше от Деймън да я отведе при нейния любим, при единствения, който наистина й бе необходим: Стефан.

— Ще взема по-старата кола — предложи Мат, но говореше само на Деймън, без да обръща внимание на Елена. — И без това съм свикнал да се оправям с таратайки. Вече спазарих сделката с търговеца. Можем да тръгваме — додаде, все още говорейки само на Деймън: — Трябва само да ми кажеш накъде в действителност ще пътуваме. След това може да се разделим.

Деймън задълго остана смълчан. Накрая обяви рязко:

— Засега ще се насочим към Седона в щата Аризона.

— На онова място, което е пълно с побъркани по Ню Ейдж? Да не се шегуваш?

— Казах вече, че ще започнем търсенето от Седона. Там е истинска пустош. Наоколо няма нищо, освен скали. Много лесно можеш да се загубиш сред тях. — За миг ослепителната усмивка на Деймън отново проблесна, но мигом угасна. — После, след като се отклоним от магистрала 89А, ще стигнем до курорта Джунипър

Ризърт.

— Ясно — кимна Мат. Лицето му не изразяваше нищо или поне Елена не забеляза никакви емоции, но аурата му вреше и кипеше в червено.

— Виж, Мат — заговори Елена, — наистина ще трябва да се събираме заедно всяка вечер, така че, ако само ни следваш… — Млъкна и пое остро дъх.

Мат вече се бе извърнал с гръб към нея. И не се обърна, докато тя му говореше. Просто продължи да се отдалечава, без дума да отрони.

Без въобще да погледне назад.

Елена се събуди от нетърпеливото почукване на Деймън по прозореца на приуса. Сега бе напълно облечена, притиснала дневника до гърдите си. Беше на следващия ден, след като Мат ги изостави.

— Цяла нощ ли си спала така? — полюбопитства Деймън, като огледа Елена от главата до петите, докато тя все още сънено търкаше очи. Както обикновено, той беше безупречно облечен и естествено, целият в черно. Явно нито горещините, нито дъждовете не можеха да му повлияят.

— Вече приключих със закуската — съобщи й лаконично, като се настани на седалката зад волана. — А на теб ти донесох това.

Това се оказа картонена чаша с димящо кафе, което Елена прие с благодарност, сякаш беше пълна с вино „Черна магия“, както и кафява кесия, чийто аромат й подсказа, че е пълна с понички. Е, не беше точно най-здравословната закуска, но Елена умираше за кофеин и захар.

— Искам да спрем за малко — предупреди го Елена, когато Деймън зае мястото си зад волана и подкара колата. — Трябва да си сменя дрехите, да си измия лицето и така нататък.

Насочиха се на запад в съответствие с това, което Елена бе открила през нощта в интернет. Показанието в малкото прозорче на мобилния й телефон съвпадаше с отчетеното от навигационната система на таблото на приуса. Според двата източника Седона в Аризона се намираше на запад по черния път от мястото, където Деймън бе паркирал за нощуване в Арканзас, почти точно върху паралела, показван на картата с хоризонтална черта. Но той скоро зави на юг и пое по пустия заобиколен път, защото се опитваше да заблуди евентуалните преследвачи. Елена едва издържа, докато стигнат до подходящо място за почивка. Втурна се към дамската тоалетна и без никакво притеснение остана там половин час, докато се измие старателно със студената вода и се избърше с хартиените кърпички. Среса косата си, преоблече се в чисти джинси и бял потник, с дантела отпред като на корсет. Не се знаеше дали през следващите дни няма отново да има извънтелесно преживяване, докато е унесена в сън, и така да види Стефан. Не искаше да мисли за заминаването на Мат, който я остави сама с Деймън — вампир, който никой не можеше да опитоми. Именно с него трябваше да пътува през най-безлюдните местности в Съединените щати, към място, намиращо се извън света в буквалния смисъл на думата.

Когато най-после се появи от тоалетната, Елена завари Деймън със студена и безизразна физиономия. Все пак забеляза, че погледът му набързо се стрелна към нея.

По дяволите, ядоса се тя, оставих дневника си в колата!

Беше абсолютно сигурна, че е прочел дневника й. Поне беше благодарна, задето не бе написала за извънтелесното си преживяване и срещата със Стефан.

Елена вярваше, че Деймън искрено желае да освободи брат си — ако не го вярваше, въобще нямаше да се качи в тази кола, — но предусещаше, че ще е по-добре той да не узнае, че тя преди него е стигнала до затворническата килия на Стефан. На Деймън му беше приятно да ръководи всичко, както предпочиташе и тя. Допадаше му да упражнява възможностите си за внушение върху всеки полицай по пътя, който се опитваше да ги спре заради превишена скорост.