Сенчести души
Шрифт:
Самата тя обаче беше на ръба на припадъка.
Не! На всяка цена трябваше да остане в пълно съзнание.
Буташе го и се извиваше, готова дори да се нарани, само и само да се изтръгне от непоклатимата му прегръдка.
Но той още я държеше здраво в ръцете си.
Нима бе обсебен? Нима Шиничи отново бе проникнала в съзнанието на Деймън и го заставяше да върши неща…?
Елена се задърпа още по-силно, като се напрегна дотам, че наистина й идеше да закрещи от болка. Простена още веднъж…
Хватката му се отпусна.
Не можеше да го обясни, но Елена знаеше, че Шиничи нямаше нищо
Елена се разтрепери така неудържимо, че не бе уверена дали няма да изгуби съзнание, но не спираше да се тревожи за момчето. Дали не му е студено? И то ли плачеше и страдаше като нея? Как да разбере?
Задъхани, двамата продължаваха да се гледат напрегнато. Косата на Деймън, обикновено добре пригладена, сега бе разрошена и бе заприличал на пират, нехаещ за външността си. Лицето му, винаги бледо и добре овладяно, сега бе налято с кръв. Погледът му се сведе надолу, когато Елена машинално се зае да разтрива китките си. Усети как я пробождат иглички, докато кръвообращението й постепенно се възстановяваше. А той, след като веднъж отклони поглед, повече не посмя да я погледне в очите.
Зрителен контакт. Добре тогава. Елена затърси някакво оръжие, например някой стол, но изведнъж откри, че леглото е неочаквано близо зад нея. Сега не разполагаше с богат избор на оръжия. Трябваше да използва всичко, което й бе подръка.
Отпусна се отмаляла на леглото, но не откъсваше очи от лицето на Деймън. Устата му бе подута. Това беше… нечестно. Игривото цупене винаги е било от най-силните оръжия в арсенала на Деймън. Имаше най-красивите устни, които тя някога беше виждала, както мъжки, така и женски. Устните, косата, полупритворените клепачи, тежките мигли, фината извивка на брадичката… не беше честно дори пред момиче като Елена, която отдавна бе престанала да се интересува от онези, които по случайност бяха надарени с необикновена красота.
Но никога не бе виждала тези устни подути, прекрасната му коса толкова разрошена, а миглите му така неспокойно трепкащи, защото той се стараеше да гледа навсякъде другаде, само не и към нея, като се стараеше да не се издава.
— За това ли… за това ли си мислеше, докато отказваше да говориш с мен? — попита го тя, като се постара да звучи колкото можеше по-уверено.
Неочакваната скованост на Деймън изглеждаше безупречна, както при всички останали негови безупречни изпълнения. Разбира се, дори бе престанал да диша. Взираше се в някаква точка насред бежовия килим, който трябваше отдавна да бъде изгорен.
Накрая вдигна към нея огромните си черни очи. Трудно й бе да каже нещо за очите му, защото цветът на ирисите му почти съвпадаше с този на зениците му. Но Елена не можеше да се отърси от впечатлението, че в този миг те бяха толкова разширени, та сякаш бяха изцяло погълнати от зениците му. Как е възможно очи, черни като капан в полунощ, да побират толкова светлина? Сякаш виждаше в тях цяла вселена от звезди.
— Бягай! —
тихо й рече Деймън.Тя усети как краката й се сковаха.
— Заради Шиничи ли?
— Не. Сега трябва да избягаш.
Девойката почувства как бедрените й мускули леко се поотпуснаха. Все пак бе благодарна на съдбата, че точно в този миг не трябваше да доказва, че може да избяга — или поне да се спасява с пълзене. Но остана със стиснати юмруци.
— Искаш да кажеш, че трябва да бягам, защото си гадно копеле? — ядоса се тя. — Да не би отново да си решил да ме намразиш? Забавлява ли те да…
Деймън се извъртя, сковаността му изчезна, заменена от движение, по-бързо, отколкото нейните очи можеха да проследят. Блъсна рамката на прозореца, като почти в последния миг прибра назад юмрука си. Последва силен трясък и още хиляди по-слаби шумове от чупенето на стъклото, което се посипа навън като дъжд от диаманти.
— Това може да… да накара някой да ти се притече на помощ. — Изрече го небрежно, като логично заключение. Отново се извърна от нея, явно не му пукаше за обноските. Леки тръпки разтресоха тялото му.
— Да се появи някой в толкова късен час и точно тук, в това място, толкова отдалечено от главната сграда? Съмнявам се. — По тялото на Елена се разля вълна от адреналин, благодарение на който се бе отскубнала от прегръдката на Деймън. Цялата бе изтръпнала и с усилие се сдържаше да не се разтрепери неудържимо.
Отново се озоваха в предишните си позиции. Деймън се взираше нямо в нощта, а за нея оставаше гледката на гърба му. Или поне той желаеше да останат така.
— Можеше просто да ме помолиш — заговори тя. Не беше наясно обаче дали един вампир ще го разбере. Ето, например още не бе успяла да научи Стефан на това. Той понякога се отказваше от неща, които бе искал, защото не се досещаше, че може просто да попита. Въпреки невинността си и добрите си намерения Стефан често оставяше проблемите си нерешени, докато Елена не се принудеше да го помоли да действа.
Докато Деймън, помисли си тя, обикновено нямаше подобен проблем. Той директно взимаше всичко, което си пожелае, при това с небрежност, все едно че грабваше нещо от щанд от квартален магазин. Ето че и сега се засмя полугласно, което издаваше, че действително е смаян.
— Ще го приема вместо извинение — промълви Елена тихо.
Сега Деймън се разсмя по-силно, а Елена усети как я побиха студени тръпки. Ето я тук, опитвайки се да му помогне, а той…
— Нима вярваш, че това е всичко, което желая? — попита я и с това прекъсна размишленията й.
Тя почувства, че отново се вледенява, като се досети какво имаше предвид. Деймън с лекота можеше да вземе кръвта й, след като я притисне така, че да не може да помръдне. Но разбира се, с това не се изчерпваше онова, което той искаше от нея. Нейната аура… тя много добре знаеше как въздействаше на вампирите. Деймън неслучайно през цялото време я закриляше от другите вампири, които биха могли да видят нейната аура.
Разликата беше, че Елена не се интересуваше от другите. Но Деймън беше по-особен. Когато я целуваше, цялото й същество усещаше разликата. Беше като… като нещо, което никога не бе изпитвала преди… преди да срещне Стефан.