Господарката на Рим
Шрифт:
– Ти знаеш?! – Паулиний беше ужасен.
Леля му Диана живееше в провинцията с конете си и не обръщаше внимание на слуховете. Щом тя знаеше...
– Паулиний, всички знаят. Само кажи и ще прегазя кучката с каляската си!
Отново Траян:
"Още си нямаш жена? Мислех си, че сантиментален глупак като теб ще бъде лесна плячка. Без съмнение, жените не оставят на мира дясната ръка на императора."
– Къде си тръгнал, Паулиний?
Гласът на Лепида прониза, както винаги, мозъка му и се заби в стомаха му така, че собственото му тяло го предаде, докато душата му стенеше. Тя нямаше много време
Не, нямаше други жени. Лепида беше влязла под кожата му като кукичка за риболов.
– И аз срещнах такъв човек – му беше казала Теа миналото лято. – И никога не го забравих.
Никога. "Никога" беше много дълго време.
Но времето си беше време, а то можеше да се запълни с различни занимания. Паулиний затвори прозореца си пред красивата пролетна нощ и кошмарите и посегна за празен свитък. "До главнокомандващия Марк Улпий Траян, Иудея", драсна той набързо. "Тук, в Рим, всичко върви добре...
"И така, – написа Маркус – заключението на автора на този текст е, че единственото възможно решение за просъществуването на Империята, Сената и Народа на Рим е системата на "приемни императори".
Остави перото и се отпусна назад, докато масажираше палеца с другата си ръка. Беше късно; повечето хора в къщата спяха – той беше писал в продължение на цели три часа.
– И за какво? – каза той на висок глас, лениво.
Императорът му беше забранил да публикува вече трактати с умозаключения.
– Политическите размисли окуражават свободното мислене сред масите! – Черните очи се бяха втренчили хладно в него. – Това предупреждение дължиш на уважението ми към сина ти, но следващия път, когато публикуваш съвет за това как трябва да бъде ръководена империята ми, ще се сблъскаш лице в лице с моето неодобрение.
Край.
Маркус събра завършените документи и ги прибра в чекмеджето на писалището си. Можеш да ми забраниш да публикувам, Господарю и Бог наш, но не и да пиша. Нито да мисля. Дори и един бог не може да направи това.
– Татко?
Погледна нагоре към малката, загърната в бяла роба фигурка на вратата.
– Трябва да си в леглото, Вибия Сабина!
– Не можах да заспя. – Тя направи плаха крачка в кабинета. – Мога ли да вляза?
– Разбира се.
Веднага прекоси стаята тичешком и се покачи в скута му – осемгодишна, но дребна за годините си. Твърде дребна. Всичко около нея му напомняше за птичка: крехките кости, източеното личице, спускащата се по гърба пухкава коса. Той заглади кичур коса зад ухото и усети твърде ускорения пулс на слепоочието .
– Пак си имала пристъп?
Тя сви рамене. Беше много горда, тази неговата дъщеря, дори и по отношение на него самия, мразеше да признава, когато грешните връзки в мозъка се задвижваха и я поваляха в гърчове.
– Пиеш ли си лекарството?
– То не действа, татко.
– Тогава ще отидем при друг лекар.
– Той ще ми каже да пия гладиаторска кръв. Нали се предполага, че това помага срещу епилепсия. Помниш ли онова момче, Викс, което ми каза.
– Живеем във века на просветлението
и аз няма да позволя да пиеш гладиаторска кръв. Сигурен съм, че е ужасна на вкус!– Не искам да ходя повече по лекари, татко!
Той погали косата .
– Ще го обсъдим по-късно в такъв случай.
– Обичам те!
Тя затвори очи с пълно доверие в него и той усети как го пронизва чувство за вина.– Аз не го заслужавам, Сабина. Не съм добър баща за теб, нито за Паулиний–.
Нямаше нищо от Лепида у дъщеря му, но имаше нещо, което му напомняше за Паулиний: свенливият, но прям поглед може би. Паулиний, който се отбиваше да го види веднъж на всеки няколко месеца и потръпваше, точно както Сабина, всеки път, когато се споменеше името на Лепида. Маркус държеше Сабина настрана от влиянието на майка , доколкото му беше възможно, но той вече се беше провалил с Паулиний. Какво ли би направил неговият дядо император? Какво би направил един порядъчен човек за децата си?
Да ги гледа как чезнат бавно, или да ги унищожи с един удар?
Той прокара пръст по друг документ, пъхнат назад в чекмеджето му – дълъг списък, прилежно написан със собствения му почерк, наречен "Доказателства". В този свитък достатъчно роби бяха дали показания, със страх бяха потвърдили провиненията на Лепида през годините. Но свидетелските показания на робите вероятно нямаше да са достатъчни – всеки съд знаеше, че робите могат да бъдат сплашени от жесток господар.
– Бивши любовници… – разсъждаваше той на глас.
Лепида вероятно имаше и такива, които бяха достатъчно ядосани на нея, че да говорят. Или някои с неотложни дългове… Ако можеше да откупи тайните им, още по-добре. Той отново прокара пръст по пергамента.
Аз съм внук на Август. Няма цял живот да нося на гърба си тази зла усойница.
Чакай, казваше един друг глас – гласът на лукавия му предтеча император. Не още.
– Е, Стефанус? – Флавия Домицила дойде през влажната зелена градина с шал, наметнат на раменете, с коса, блестяща на оранжевата светлина на залеза.
Ариус се поклони.
– Да докладвам за северните лозя, домина. Последните слани унищожиха част от гроздето, а и има нещо по лозята – нещо черно.
– Жалко – въздъхна тя. – Тези лозя дават много хубаво вино през добри години. Ще накарам Урбиний да ги погледне.
– Аз ще се погрижа – каза Ариус упорито.
Беше установил, че градинарството му харесва. Все още то не го харесваше, но той вярваше, че ще намери начин.
– Дотук с виното ми. – Флавия явно не споделяше вярата му, но се усмихна. – Как си се променил, Варварино!
Той прокара ръка по косата си, боядисана със сок от орехи. Беше си пуснал и къса брадичка, а гладиаторската татуировка изгорена. Единствената връзка между Ариус Варварина и градинаря беше малкото трикрако куче, което с привързаност го следваше по петите, накуцвайки. Изглежда, никой от другите роби не го беше разпознал, а в колибата си зад лозята той успяваше да стои настрана от останалите в домакинството.
– Колкото и удоволствие да ти доставя да ми съсипваш лозята – казваше Флавия, – не си длъжен да стоиш тук. Аз бях убедена, че ще искаш да продължиш нататък. Вече мина повече от година.