Чтение онлайн

– Игула! – разпалено изкрещя Лепида надолу към един молещ за милост гладиатор, лицето порозовя от вълнение и за един ужасен миг имах усещането, че стоя зад нея с ветрило от паунови пера в ръце. Вълна от отвращение се надигна в гърлото ми.

Лепида се отпусна назад и започна да си вее небрежно с ветрилото, след като кръвта бликна по пясъка.

– Все още не ти харесват игрите, а, Теа?

На арената един мароканец обезглавяваше гал.

– Не – отвърнах аз, – просто съм отегчена.

Затворих очи.

– Отегчена? Толкова е вълнуващо!

Навсякъде около нас

по трибуните хора стояха на крака, махаха, викаха, крещяха. Двамата синове на Флавия бяха погълнати от зрелището. Домициан гледаше с безпристрастното око на експерт. Погледът на Паулиний блуждаеше неуморно, обръщаше се на всички страни, но не и към Лепида. Ръката му почиваше на облегалката, на едва няколко пръста от нейната, сякаш се страхуваше да не се опари.

Паулиний и Лепида? Вече нищо не можеше да ме изненада. Горкият Паулиний.

Горкият гал. Извлякоха го за краката.

– Добре! – Лепида изяде един пълнен лозов лист, облизвайки хубавите си пръсти. – Нямам търпение да видя какво следва. Какво следва, Паулиний? – Тя прокара яркочервения си боядисан нокът по китката му, а той потръпна. – А, да, разбира се. Варварина – усмихна се тя към мен.

Разтеглих устни в сляпа усмивка.

– И как е съпругът ти, Лепида? Не би ли трябвало да седиш с него? – отрони се от устните ми. – Не ми казвай, че вече си успяла да похарчиш всичките му пари. Лепида отвори уста, но беше прекъсната от шумолене на оранжева коприна и дрънчене на златни гривни, когато Флавия се изправи.

– О, богове! – измънка тя. – Прималя ми от горещината, ще ме извиниш ли, чичо? Момчета, бъдете послушни… – и тя изчезна.

– Добре ли си, Теа? – мекият, загрижен тон на Лепида. – Изобщо не изглеждаш добре. Може би и ти трябва да си отидеш у дома. Хм, къде е домът ти всъщност напоследък?

– В двореца – имах удоволствието да наблюдавам как лицето се изопва и подготвих малка язвителна реч, но думите заседнаха в гърлото ми… Защото жуженето на тълпата прерасна в рев и за пръв път от седмица агонията от притеснение за сина ми бе заглушена, когато баща му пристъпи на пясъка.

Не бях осъзнала, че устните ми изговаряха името му отново и отново, не и докато Ганимед не докосна рамото ми и не издаде въпросителен звук. Аз му се усмихнах нервно, но не можех да откъсна поглед от гладиатора, който някога беше мой любовник – мина толкова близо до императорската ложа, че можех да преброя белезите по гърба му.

Изглеждаше малък сред това огромно пространство, точно както си спомнях. Глух за аплодисментите, точно както си спомнях. Още белези по непреклонната мургава маска на лицето му. Но все още строен, с изправени рамене. Все още отказваше да се перчи или да се усмихва. Все още красив.

Господи, толкова красив!

Той не се поклони на императора. Само кимна с глава, с което внезапно ми напомни Викс. След това се обърна и вдигна меча си и аз почувствах как позната желязна ръка сграбчва дробовете ми и ме оставя без дъх.

Той се би срещу един тракиец. Лицето му бе като в мъгла пред погледа ми. Всичко, което виждах, бяха двата проклети къси тракийски меча, проблясващи на слънцето, и аз преставах да дишам, особено когато едното извито острие се заби в крака на Ариус и излезе покрито с кръв. Но после някак единият от тези проклети мечове изхвърча и Ариус нападна с премерен удар. Сега се биеше по-спокойно, движенията му бяха плавни, дъгите, които описваше мечът му – по-контролирани. Тракиецът падна ранен, с полуразрязано стъпало и беше бързо довършен с промушване

през сърцето. Аз механично започнах да ръкопляскам.

– Каква досада – нацупи се Лепида. – Защо не загуби поне веднъж Ариус свали шлема си, прокара пръсти през косата си, и през сърцето ми също. Метна меча си на един от стражите, тръгна напред, отново кимна с глава към императора. Домициан играеше на зарове и на своите си игрички с двама придворни и дори не обръщаше внимание на арената. Но Ариус спря, изчака един миг и Домициан го погледна. Видях напрежението на врата на императора и си спомних: "Знаеш ли кое е единственото друго човешко същество, което не се бои от мен? Един гладиатор, онзи, когото наричат Варварина". Най-сетне Ариус свали погледа си и се отправи към Портата на живота. Бях забравила как точно са приведени раменете му и как точно се поклаща, когато върви. Как е възможно да забравя подобно нещо?!

Шумът по трибуните преминаха в смях, когато една тайна врата се отвори в пода на арената и оттам изскочи дребна фигура с черна брада. Джудже, облечено като миниатюрно копие на Ариус. Комедиен изпълнител. Не мислех, че мога да се засмея някога отново.

Ариус спря за момент, наведе глава към джуджето. Усмихна се на някаква шега и душата ми се разтопи като восъчна свещ. Значи той си беше намерил приятел. Той имаше нужда от приятели.

Потупа джуджето по рамото и отново продължи към Портата на живота. Но точно когато бях започнала да се отпускам, четирима от пазачите на арената се приближиха и хванаха Ариус. Друга врата на пода на арената се отвори и оттам изскочиха половин дузина британци в зелени шотландски полички, с мечове в ръце.

Докато екзекуциите по обяд течаха бавно, момчето роб с увлечение разказваше на Сабина за приключенията си по пътя към Рим, които явно включваха летящи коне, триглави кучета и банда от четирийсет разбойници. Веднага щом Варварина се появи, Маркус забеляза, че момчето бързо млъкна.

– Ооо! Ехааа! – отпусна се то назад и подсвирна, когато двубоят приключи. – Еха!

– Какво? – проточи вратле Сабина.

Маркус я побутна обратно на място , зад парапета. Беше твърде малка, за да вижда каквото и да е от онова, което ставаше на арената. Тя нямаше нищо против, макар че очите се бяха окръглили като чинийки от измишльотините на момчето и сякаш почти не забелязваше звуците от арената – крясъци и удари на метал.

– Варварина! – Викс звучеше изпълнен със страхопочитание. – Знаех си, че е най-добрият, но той е още по-най-добър, отколкото си мислех. Той е бог.

– Да, много е добър. – Маркус се усети, че се съгласява.

Винаги гледат да има двубой, след като Сенатът наложи нов данък. Битката успява да успокои тълпата за седмици.

Сабина примигна.

– Кой е Варварина?

– Ти къде си расла? – Викс я изгледа отвисоко. – В стъкленица ли?

– Обикновено не ми позволяват да идвам на игрите. Имам епилепсия – обясни тя – и вълнението не ми се отразява добре.

– Не познавам никой друг с епилепсия – той погледна Сабина с още по-жив интерес. – Освен Юлий Цезар, но предполагам, че това не е точно – да познаваш някого. Знаеш ли, кръв от гладиатор може да те излекува. Трябва да ти дам малко от моята кръв. Аз също ще стана гладиатор, да знаеш!

Очите отново се разшириха.

– Но не си.

– Съм! – Момчето замахна към стената с въображаем меч. – Ще стана по-добър и от Варварина!

– Ще си навлечеш неприятности.

– Човек си навлича неприятности независимо какво прави – каза мъдро Викс, – така че по-добре да правиш всичко, което можеш.