Чтение онлайн

– Добре – измърморих аз и слязох.

Нагоре по мраморните стъпала, главоболието няма значение – върви! Точно зад Флавия, която без съмнение планираше своето главоболие преди главния спектакъл. Двете момчета зад нея подскачаха ентусиазирано. После Паулиний с момиче в червено под ръка. Отпред беше императорът и до него съпругата, която мразеше. Императрицата – висока, тъмна и отрупана с изумруди, гледаше право през мен. Нагоре през мраморния коридор до императорската ложа. Не мислех. Не мислех. Особено за Викс, който може би в този момент пищеше под ударите на камшика на новия си господар, без да разбира, че за миг може да бъде продаден на пазара за роби.

Арена.

Простираше се пред очите ми, цялата от чист бял пясък. Нямаше да остане чист задълго. Все още нямаше гладиатори – те вероятно бяха долу, чакаха, молеха се. Ариус щеше да е там, но колкото и пъти да се опитвах да си го представя през последните няколко седмици – да го видя отново, как се бие на тази арена, почти толкова близо, че да мога да го докосна, – сляпа паника притискаше главата ми като в менгеме.

Отместих поглед от ширналия се пред мен пясъчен кръг и седнах на едно по-задно място. Ганимед стоеше зад мен като колона.

С ръка на рамото ми, подкрепящ. Пред мен седеше Домициан, момчетата от едната страна, съпругата му от другата, Флавия в края, откъдето можеше да се измъкне лесно, Паулиний.

– Атина? – каза някой. – Каква изненада!

Лепида Полиа, гостенка на Паулиний, седна точно до мен.

Маркус Норбан, макар и да отиваше неохотно, харесваше състезанията с колесници, тъй като неговата приятелка и братовчедка често го замъкваше в Циркус Максимус, но на игрите не ходеше. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус" – го бяха чували да казва. И все пак понякога отиваше, като обикновено взимаше със себе си и някой роб да носи свитъците и перата му, за да може да работи между боевете, които наблюдаваше хладно. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус и обоснован от нуждата" – казваше той понякога и се чудеше на тълпите, които се подчиняваха на декрети, срещу които бяха негодували допреди няколко дни. "Отидете на игрите, за да видите действителния облик на Рим." И затова от време на време ходеше. За да си припомни. Както беше отишъл на последната битка на Варварина, без да очаква нищо по-изненадващо от обичайната му победа и обичайната истерия на тълпата.

– Господарю – прошепна му на ухо тихо икономът. – Току-що ме уведомиха, че съпругата ви Лепида е получила покана за императорската ложа.

– Това не е от особено значение – сви рамене Маркус.

– Да, господарю, но сутринта тя взе Вибия Сабина със себе си

– На игрите?

– Да, господарю. И тъй като не може да вземе Сабина в императорската ложа, Маркус кипеше от гняв, докато си проправяше път към сектора с високи стени, където седяха жените патрицианки. Крехко седемгодишно дете, заведено на игрите, а след това изоставено само сред непознати. Той откри дъщеря си, свита в един ъгъл зад насядалите модни приятелки на Лепида, облечена в най-хубавата си дреха и напълно забравена, докато наконтените жени се кикотеха, лееха вино и подвикваха на гладиаторите. Маркус се извини с острия си глас и взе дъщеря си.

– Може ли да си ходим вкъщи? – изхълца тя.

Туниката бе в петна от вино, защото някой беше разлял чашата си върху нея.

Маркус се поколеба. Едва ли в този момент имаше нещо на този свят, което да искаше повече от това да заведе дъщеря си у дома, но тълпите плебеи нахлуваха екзалтирани през всички входове, тръпнещи от вълнение. Дори и робите на Норбан да им проправяха път, щеше да отнеме цял час в блъскане и потене, за да се доберат до вкъщи, а нищо друго не

предизвикваше гърчове у Сабина така, както тълпите.

– Ще си тръгнем веднага след срещите на Варварина, когато тълпите поутихнат – реши той. – Дотогава можеш да си седиш тихичко и да си почиваш, Вибия Сабина.

Но никъде в ложата им не можеше да се открие тишина и спокойствие.

– Ау… пусни ме, пусни ме...

– Квинт? – Маркус влезе с вдигнати вежди и видя, че икономът му се бореше с едно момче роб.

– Извинете, господарю, хванах го, докато се опитваше да се промъкне… – и внезапно нададе рев, когато момчето се извъртя и заби зъбите си в китката на иконома, после се втурна към входа, но ръката на Маркус се стрелна и го хвана за врата.

– И така – каза благо той, – кой си ти? Роб, струва ми се. Кои ти е господар?

Момчето направи доста сполучлив опит да се изплъзне, но Маркус беше предвидил това и сграбчи здраво грубата туника. Момчето отново се намръщи: беше около година по-голямо от Сабина, с рижава коса и изгоряло от слънцето лице. Сабина го гледаше с широко отворени очи.

– От къде идваш? Кажи, момче – заповяда му Маркус, като видя, че челюстта му потрепери – или ще те предам на магистратите.

– От Брундизиум – отвърна то смръщено.

– От толкова далеч? Господарят ти ли те доведе?

– Господарят ми е мъртъв. Дойдох с каляска до Мизенум, а после продължих пеша – сви рамене момчето. – Всички пътища водят до тук.

– Всички пътища водят до Рим – съгласи се Маркус.

Сабина, която стоеше до него, се засмя.

Момчето роб гледаше навъсено.

– Просто исках да видя Великия град.

– Разбирам. И не можа ли да започнеш със състезанията с колесници?

– Те са за женчовци.

Сабина изненада Маркус, като се засмя отново.

– Татко – тя подръпна ръкава му, – може ли той да остане?

– Ако има достатъчно здрав стомах, че да понесе гледката. – Маркус намери за дъщеря си нисък стол, така че да е на безопасно място, откъдето да не се вижда арената, и кимна на момчето. – Не се пречкай и пази тишина, но ако искаш, можеш да гледаш.

– Наистина ли? – Момчето се поклони за пръв път, ухилено до уши. – От тук се вижда много добре, доминус. Не съм изпуснал гладиаторите, нали? Отне ми цяла вечност да се промъкна покрай.

– Тихо – каза Маркус развеселен.

– Съжалявам, доминус. – Момчето отново се поклони, макар и да не си личеше, че съжалява особено, и се настани до парапета.

– Как се казваш? – осмели се да попита Сабина.

– Викс. – Той погледна към малкото копринено създание, седящо до лакътя му. – Или Версенжеторикс, но това е малко трудно за изговаряне.

– Като галския пълководец? – Сабина погледна към Маркус. Точно миналата седмица частният учител беше разказал за Версенжеторикс, докато учеха за завладяването на Галия.

– Той ми е бил баща – похвали се момчето.

– Той е умрял преди повече от сто години.

– Бил ми е дядо – поправи се Викс.

– Наистина ли си изминал целия път от Брундизиум?

– Да, бях собственост на един стар мъж, но той умря и аз не исках да отида на пазара за роби.

Очите на Сабина се разшириха. Пред този поглед Викс се изду от гордост.

– Беше трудно да се измъкна от Брундизиум. Откраднах каляска, нали разбираш? А собственикът започна да ме преследва с един камшик. Маркус погледна към двете деца: дъщеря му – дребна, тиха, чиста, цялата в перли, и момчето роб – мръсно, с вулгарен език, усмихнато и разправящо измислени истории. О, богове, дъщеря ми си намери приятел!