Чтение онлайн

– Ти от къде знаеш? Какво правиш в двореца, Атина? – Лепида ме гледаше злобно, опитвайки се да запази самообладание. Хората наоколо започнаха да ни зяпат с почуда и тя сниши глас: – Префект Норбан е близък личен приятел на императора и ако чуе как ми говориш.

– Е, Паулиний е и мой близък личен приятел. Сигурна съм, че ще ми прости! – Използвах това, че съм по-висока от нея, за да я изгледам отвисоко – трик, който подейства безотказно, също както някога. Може би дори малко по-успешно, тъй като сега моята туника беше точно толкова изтънчена, колкото и нейната, а бижутата ми – по-скъпи от нейните. – А императорът, е, той напоследък е склонен да ми прощава всичко, което правя. Ти да не би да се надяваше да го видиш? Точно в момента е много е зает с плановете за пристанището.

Бремето на поста му е огромно! – въздъхнах аз, като се вживях в ролята си. Една едра матрона във виолетова копринена стола ни погледна и прошепна нещо на мъжа си зад отрупаната си с пръстени ръка. – Огромно бреме, но миличкият ми се справя с всичко толкова добре. Пожелавам ти по-голям късмет утре!

Аз се завъртях на петата на украсения ми със злато сандал, сякаш бях готова да профуча покрай нея.

Малката ръка с остри нокти се впи в рамото ми.

– Какво искаш да кажеш? Ти не познаваш императора!

– О, напротив! Той е доста всеотдаен към мен – усмихнах се аз, като забивах всяка дума като стрела и издигах отработения си глас, за да я изстрелям по-силно. Група ликтори, които стояха наблизо, ни изгледаха. – Нима не знаеше? Атина – новата пойна птичка на императора! Новата му любовница! – Завъртях се и всичките ми воали зашумоляха около мен. – Аз! – Лицето позеленя. Никога преди не бях виждала нечие лице да позеленява и наблюдавах с интерес. Точно като неузряло сирене. Лепида отвори устата си, затвори я, отвори я отново… Довърших я, като пуснах последната си, най-точна стрела. Всички в атриума се бяха вторачили в нас. – Всъщност, когато императорът се оттегли във вилата си в Тиволи за лятото, ще ме вземе със себе си. Само мен! – Усмихнах се отново, лъчезарно, срещу зяпналото в недоумение лице. – Може да наминеш, преди да тръгна за Тиволи. Имаме толкова много неща да си кажем. О, и не се срамувай, че ще идваш при една обикновена певица. Напоследък имам толкова много видни посетители… Приятен ден, Лепида Полиа!

Красив миг! О, колко красив, съвършен миг! Но като продължих извън двореца надолу по улицата, ликуването ми отстъпи място на недоумението… Императорът щеше да ме води в Тиволи… Където не водеше никого Защо?

– Време да ми се отплатиш и да се сбогуваме ли? – бях попитала аз дръзко, докато си проправях път през обичайната суматоха от роби, писари и помощници в таблинума. Може би прощалният му подарък щеше да е достатъчно щедър, че да мога да откупя свободата си от Ларций.

– Няма да те отпращам, все още – каза той равнодушно, като подпечата някакъв документ и го подаде на един роб. – Ще те водя в Тиволи за през лятото. Тръгваме след пет дни.

Вероятно съм изглеждала доста смешно – да стоя там със зяпнала уста. Той ме погледна с известно раздразнение, но след това стана, заобиколи писалището си и тръгна към мен, а на устните му трептеше една от неговите редки очарователни усмивки.

– Не, Атина, аз рядко се шегувам. – Той взе ръката ми, което ме изненада отново. Извън "боричкането в леглото" той почти никога не ме докосваше. Повдигна пръстите ми към устните си, сякаш да целуне ръката ми, но внезапно се наведе и ме ухапа по възглавничката на дланта.

– Не взимай много багаж.

Веднага след това продължи да диктува на един от писарите си, който ме погледна със страхопочитание, когато излизах от стаята зашеметена и се сблъсках с Лепида.

Прогоних образа и погледнах малката дъга от розови следи от зъби на дланта ми. Почти не се забелязваше на слънчева светлина.

Е… Наистина трябваше да се прибирам. Ако щях да заминавам за Тиволи след пет дни, ме чакаха много приготовления.

– И така, защо високопоставено лице като преторианския префект Норбан ескортира любовницата на господаря си? – задяваше се с него Атина. – Надявам се, че не са те понижили. Паулиний се изсмя.

– Мисля, че съм единственият човек, на когото императорът има доверие, че може да те доведе, без да се опита да те съблазни – каза той весело.

В сивкавосиня стола,

с гребенчета от лазурит, придържащи тъмната коса, излегната в императорска носилка със завеси от лилава коприна, носена от шестима безмълвни нубийци. Атина изглеждаше като любовница на императора от глава до пети. Паулиний за миг изпита лека завист – той се беше наслаждавал на компанията много преди императора все пак… Не че Домициан знаеше това. Пропъди мисълта и подкара коня си близо до носилката. Пътят пред тях беше разчистен, росата вече съхнеше. Преторианците от отряда му непринудено си приказваха зад тях, подпрели копията си на рамо, и от време на време беззлобно ругаеха пролетната кал под краката си, радостни от приятната езда в слънчевата лазурна утрин, също както и самият Паулиний.

– След като вече не съм залък за твоята уста, можеш да ми викаш Теа – каза тя, докато отвяваше праха от лицето си с ветрило. – Всъщност това е истинското ми име.

Паулиний примигна.

– Не знаех.

– Разбира се, че не знаеш. Мъжете не говорят с любовниците си. Само с приятелите.

– Значи императорът не говори с теб?

– Е, той – да! – Атина – Теа звучеше замислено. – Но той е различен, нали?

– Така е – съгласи се Паулиний.

– И те цени много. – Теа облегна лакътя си на лилавата копринена възглавница. – Не си излизал от Дакия през последните години, нали?

Паулиний сви рамене и почувства как червените пера се разлюляха на шлема му.

– Аз съм просто пазач.

Теа се усмихна, обеците от лапис лазули се полюляваха.

– Той те използва много, нали?

– Да – каза Паулиний сериозно. – Но и ми гласува голямо доверие.

– Предполагам, че е така. Поверява ти войните и жените си… Човек си мисли, че императорите нямат приятели, но теб те е превърнал в приятел, нали?

– Не. – Паулиний се усмихна, поглеждайки надолу към пъстрия врат на коня си. – Не можеш да станеш приятел с човек като него

– Защо? – любопитно запита тя.

– Ами той е просто… – Паулиний търсеше думи. – Ако можеше да го видиш в битка, щеше да разбереш. Той не е като онези военачалници, които разказват за героизма над чаша греяно вино, но никога не се доближават достатъчно до сърцето на боя, че да усетят истинския му аромат. Той е точно там, в разгара на събитията. Легионерите биха направили всичко за него. Той е един от тях. Войн.

Теа подаде главата си.

– Хората казват, че е бог.

– Може и да е. Ако има човек на земята, който да е бог, то това е той! – Паулиний я погледна. – А ти какво мислиш?

– О, аз съм еврейка – каза небрежно тя, докато си вееше с ветрилото. – Ние вярваме само в единствения Господ. Както и да е, странно е да си помислиш, че можеш да делиш едно легло с бог, като Леда или Европа.

– Аз, ами може би не е моя работа, но… – Паулиний усети, че се изчервява и погледна надолу към гривата на коня си.

– Паулиний – плътният богат глас звучеше развеселено. – Никога няма да кажа на императора, че си ме посещавал за нещо друго, освен заради музиката ми.

– Не за това си мислех… – каза той, въпреки че безспорно почувства облекчение. – Слуховете за него… Не вярвай на всичко, което чуваш.

– Разбирам.

– Слуховете за племенницата му! – Паулиний избухна. – Долни слухове, а той просто изсумтява и казва, че клюките продължават да живеят, независимо колко човека ще екзекутира. Но хората не бива да говорят за императора си по този начин. Просто защото той е бил мил към нея.

– Ти някога срещал ли си Юлия?

– Не и откакто бяхме деца. Когато получих поста си на префект, тя вече живееше в Кремона заради здравето си. Тя беше луда, нали разбираш – видях докладите от предишния префект, който е водил прилежно досиета на всеки в двореца. Тя е сновяла безцелно, мърморейки разни безсмислици, отказвала е да се храни, измъквала се е до Храма на Веста, за да се опита да спи под олтара… Дори и когато аз я познавах като дете, си беше странна. Плашеше се до смърт от неща, които сама си въобразяваше. Тя не беше… не беше нормална, въпреки че никога не бих го казал на императора. Не иска да чуе и дума срещу нея. Той няма собствени деца, нали разбираш, затова за него тя бе като дъщеря.