Чтение онлайн

– Брат ми ги харесваше. Тит. Той си имаше еврейска любовница, Беренис – царицата на Иудея.

– А, да… "Тит Златния и неговата еврейска курва…" Или както евреите виждат нещата: "Царица Беренис и чуждестранният жребец". Винаги сме гледали на нея с презрение заради това.

– Евреите са я гледали с презрение заради Тит?

– Разбира се. Ние все пак сме Избраният Народ. Той беше просто един император.

– Той беше Златния.

– Вие ревнувахте ли заради това?

– Позволяваш си твърде много. Вино?

Той ми предложи собствената си чаша.

– Благодаря, цезаре.

До

полунощ гостите вече бяха започнали да ни зяпат открито. Императорът не беше отправил нито думичка към никой друг, освен към мен в продължение на повече от час. Гласът му беше спокоен, дълбок. А моят бе в хладен синхрон с неговия. Почти не осъзнавах какво говоря. По време на разговора очите ни се срещаха, без да примигват.

– "Атина" – гръцката Минерва. Минерва е моята богиня покровителка.

– Богинята на мъдростта? Много мъдро. Войната винаги дебне зад ъгъла всеки император, но мъдростта се постига по-трудно, цезаре.

– Трябва да се обръщаш към мен с "Господарю и Бог наш".

– Всички ли така те наричат?

– Не и племенницата ми Юлия. Тя беше изключение. Но ти не си.

– Ще те наричам "Господарю и Бог наш", щом искаш. Но не смяташ ли, че това забавя диалога?

– Един император никога не бърза.

– Както желаеш, Господарю и Бог наш!

– Подиграваш ли ми се?

– О, не, Господарю и Бог наш!

– Няма да позволя една еврейка робиня да ми се смее. Можеш да ме наричаш "цезаре". Ще се справиш ли, без да се кикотиш?

– Да, цезаре.

Два часът. Трупа уморени жонгльори излязоха на сцената отново, за да ни забавляват. Робите донесоха набързо приготвено плато, малки сладкиши с черна глазура от карамел. Зад един стълб в преддверието забелязах робите, които се бяха вторачили в нас. Гостите се раздвижиха неспокойно, никой не знаеше дали може да ни прекъснат, или не. Аз не бях сигурна дали исках да го направят.

– Защо всичко в тази зала е в черно, цезаре?

– Това плаши гостите ми.

– Искаш да изплашиш гостите си?

– Полезно е. Преценявам хората по това как се справят със страха.

– Но всички се боят от императора.

– Не и ти.

– Значи издържах изпита?

– Засега. Дали да те възнаградя?

– Приятелката ми Клеопатра би ме посъветвала да поискам бижута

– Аз не подарявам бижута на жените!

– А аз и не искам бижута.

– Какво искаш тогава?

– Струни за лирата си. От черва на критски бик. Те са най-добрите.

– Ще ти изпратя утре.

– Благодаря, цезаре!

– За пръв път подарявам на жена черва от бик.

– Е, поне е оригинално!

Четири часът. Приемът трябваше да свърши преди часове. Всички се прозяваха и дремеха по лектусите си. Робите се облягаха по стените, опитвайки се да държат очите си отворени. Група музиканти изморено подрънкваха на инструментите си, преповтаряйки музика, която вече бяхме слушали в началото на вечерта. Още хора се насъбраха в преддверието зад черната завеса: видях, че Ларций беше пристигнал заедно с разтревожената Пенелопа. Но никой не се осмеляваше да си тръгне.

– Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта ?

–

Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.

– Не ми пробутвай банални фрази.

– Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.

– Кога си я виждала?

– На сватбата . Аз бях на петнайсет.

– Аз не помня сватбата .

– Е, и бездруго бракът беше кратък.

– Тя беше много… Смехът беше радост за слуха – когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.

– Говори се, че е искала да стане весталка.

– Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.

– Може би.

– Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.

– Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?

– Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?

– Не, обикновено съм много тактична. Но ти ми каза да говоря.

– Да, така е. Не знам какво ме прихвана. Обикновено не харесвам безцелните разговори. А всеки, който хули паметта на племенницата ми, ще го екзекутирам.

– Тогава ще трябва да екзекутираш доста невинни клюкари.

– Предатели!

– Невинни.

– Всички са невинни, когато са мъртви.

– Няма смисъл да се спори с теб, нали?

– Правилно!

Шест часът. Скоро ще съмне. Повечето от гостите са заспали по лектусите. Другите, с безжизнени очи и изтощени, гризат съхнещите стриди в изстинал сос. Едно момче роб в черна туника спи право с глава върху каната с вино. Дори и Ларций е задрямал в преддверието.

Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.

– Прекрасна вечер! – непринудено каза Домициан на всеослушание.

И без дори да ме погледне, си тръгна.

Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.

Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.

– … скъпата ми Атина

– … какво прекрасно представление

– … един от великите творци на нашия град

– Добре, стига толкова! – приближи се Ларций. – Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!

Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.