Чтение онлайн

– Няма да търпя, която и да е жена да се разхожда безсрамно из стаята ми като Клеопатра – бе казал кратко той. – Ще се обличаш като порядъчна жена, освен ако не ти кажа друго!

Вечер той посягаше към документите, светлината прозираше през оредялата коса отгоре на главата му. Беше чувствителен на тази тема, както бях установила. Намръщи се, като прегледа набързо един свитък, но това беше само вяло изражение; тази вечер бе в по-достъпно настроение.

– Какво става с пристанището? – попитах аз. – Или искаш някоя нова арка?

Навсякъде, където отидеше Домициан, той строеше: пристанища, арки, пътища, водопроводи, храмове – всичко

на нивото на бляскавата династия на Флавиите.

– Да, пристанището...

– Върви много бавно, нали?

– Инженерите казват, че им трябва още една година. Аз мисля, че – три.

– По-скоро – четири, бих казала. Предвещават ново наводнение.

– Ти знаеш повече за пристанищата от мен?

– Не, но живея в Брундизиум от дълго време.

– Никога не приемам съвети от жени.

Свих рамене, готова да чакам мълчаливо, но след миг той ми направи жест да продължа да говоря.

– Не съм сигурна за какво искаш да говоря, цезаре – казах аз внимателно. – Защо вместо това ти не ми разкажеш някоя история? За вълнуващата ти победа над германците в Тапе може би?

– Мразя да разказвам истории!

– Това е нещо ново. Повечето мъже обичат да ме отегчават с разказите си за храброст.

Веднага щом думите излязоха от устата ми, осъзнах грешката си. Той не обичаше да му се напомня за другите мъже, които бях забавлявала преди него. Това беше една от причините, заради която не му бях казала за Викс.

Черните му очи ме гледаха замислено, сякаш черепът ми беше направен от стъкло и той виждаше през него чак до малкото рижаво момченце в главата ми. Една муха избръмча, ръката му се стрелна и набоде мухата на острия връх на перото. Никога не пропускаше. Придворните обичаха да се шегуват с този му навик и се обзалагаха колко мухи може да набучи до края на един такъв дълъг летен следобед… Но зад шегите се криеше страх. Може би просто защото той беше император. А може би не. Никога не се чувствах напълно спокойна с него, въпреки че говорех открито. И не му бях казала за Викс.

Смених темата.

– Ще се връщаш ли скоро в Рим, цезаре?

– Не. Ще бъда в Тиволи за лятото.

– Кога ще заминеш?

– Защо? – Той остреше върха на перото си. – Чакаш да се отървеш от мен ли?

– Може би чакам да се отърва от всичките подлизурковци, които стоят в приемната ми.

Те прииждаха всяка сутрин, молеха да разменят дума с мен. Сенатори, тактично просещи привилегии за себе си и постове за синовете си, поети, пишещи ми стихове, за да получат благоволението ми, стари войници, надяващи се на място в охраната на двореца, дори и млади мъже, достатъчно глупави да мислят, че да откраднат любовницата на императора си е най-възвишена цел. Може би ще си помислите, че е вълнуващо да си център на цялото това внимание, но всъщност беше изненадващо досадно. Малко тъжно. Всичките тези алчни очи.

– Не се тревожи – каза Домициан, прекъсвайки мислите ми. – Щом ми омръзнеш, подлизурковците ще се махнат. Предполагам, че ще се натъжиш, когато настъпи този ден?

– Не.

– Някога ценях откровеността на жените. Започвам да си променям мнението.

– Да си тръгвам ли, цезаре?

– Не. – Той прокара острия връх на перото по челото ми, носа, устните. – Ела тук.

Като любовник беше рязък и несантиментален. Нямаше нестандартни нужди, нито необичайни желания; всъщност единственото му изискване беше:

– Въздържай се, моля те, да имитираш екстаз. Намирам го за разсейващо.

Той

имаше масивно тяло, но беше подвижен, с посивели къдрави косъмчета по гърдите – пращящ от сила четирийсетгодишен мъж. В леглото повечето мъже ми изглеждаха като глупаци, но Домициан не беше глупак.

Когато свърши, аз се протегнах за робата си.

– Вече почти съмна – казах, – трябва да тръгвам.

Той лежеше на възглавницата, очите му бяха непроницаеми.

– Да, трябва.

Аз бях певица и знаех как да чета мислите на публиката. Бях работила като проститутка и знаех как да чета мислите на мъжете. Но поглеждах Домициан и никога не знаех какво мисли. Бях го виждала да подписва смъртни присъди с нехайна жизнерадост, бях го виждала най-неочаквано да отмята главата си назад и да избухва в смях от някоя шега; делях едно легло с него, взирах се в черните му очи – а изобщо не го познавах.

Завързах сандалите си, взех си лирата и се измъкнах в коридора. Зад мен светлината от лампата очертаваше строгия нос на императора, притворените му клепачи, които скриваха проницателния му флавиевски поглед. "Боричкането в леглото", както той го наричаше, когато беше в по-весело настроение, бе приключило. Вече се беше съсредоточил върху документите.

Приятен мъж? Не. Привлекателен мъж? Дори и това не.

Но със сигурност не и скучен мъж.

Рядко ме викаха в двореца сутрин, но когато един императорски освободен роб почука на вратата ми след закуска, аз не се възпротивих. За мое изумление ме заведоха не в спалнята, а в таблинума, където моят любовник, императорът, седеше наполовина скрит зад купищата пергаменти.

– Влез – каза той, докато подпечатваше с пръстена си някакви документи. – Затвори вратата!

Разговорът ни, когато получих първия шок за деня, беше кратък и делови. Иронична усмивка трепна на устните на освободения роб, когато ме изпращаше от двореца, и аз знаех, че скоро всички в Брундизиум щяха да говорят, че императорът най-сетне е платил на курвата си и я е отпратил, а и какво друго може да очаква една обикновена пееща еврейка. Издърпах края на воала си и си покрих лицето, докато бързах през атриума, промъквайки се през тълпата от роби и прислуга. И внезапно се натъкнах на втория шок за деня – шок, облечен в рубиненочервена стола и ухаещ на мускус.

– Гледай къде ходиш! – сопна се тя и ме блъсна, когато минаваше покрай мен.

– Лепида? – казах аз.

– Да, какво?

Тя се завъртя и ме погледна за пръв път. Дръпнах воала от лицето си и тъй като бузите се покриха с червени петна, аз почувствах някакво скрито задоволство, че носех новата си лъскава коприна с кехлибарен цвят със златни ширити.

– Теа? – Очите се стрелнаха към кехлибарените огърлици около врата ми и накитите от топаз на ушите ми, златната диадема, която повдигаше косата ми… – Какво правиш тук?

Видях как мислите се завъртяха бързо, като колелата на каляска с коне, препускащи из арената.

– Работя – направих небрежен жест, който да разкрие златните ми пръстени. – А ти какво правиш тук, в Брундизиум?

– На посещение съм на доведения си син – той току-що се завърна от Германия, не че е твоя работа

– О, но Паулиний не е тук точно сега! – Накарах обеците ми да затанцуват, леко отмятайки глава, и почувствах необуздан наплив на задоволство дълбоко в себе си. – Някакви задачи в преторианските казарми, вероятно. Връща се утре.