Чтение онлайн

Приветствените викове към императора бяха изпълнени с вълнение. Но нищо, нищо не можеше да се сравни с безумието, с което тълпата посрещна Варварина, когато нахълта на галерата и им даде кръвта, която искаха.

– Потопи я! Потопи я! – пищяха плебеите и Ариус се захвана да им угоди.

Четири галери бяха поставили началото на навмахията, две със сини платна за спартанците и две с червени платна за атиняните. Един от червените атински кораби гореше весело. Варварина се покачи над огъня, докато наблюдаваше как враговете му долу се щураха с кофите.

– Внимавай! – изкрещя Гней Апиций до мен, напълно забравил за присъствието

ми, щом атинската галера започна да се накланя на една страна. Но Ариус запази равновесие върху мачтата и се задържа за най-високата част, увил платната около единия си юмрук и стиснал меч в другия.

– Точно така! Точно така!

Беше добър. Богове, наистина беше добър. Сега ходех в цирка по-често, отколкото на игрите, защото не исках да виждам как всички приветстват мъжа, който някога беше остригал косата ми до кожа и след това си беше тръгнал жив.

– Не разбирам за какво е целият този шум – казах аз високо, когато Варварина се хвърли с главата напред в изкуственото море, но никой не ме слушаше, а и бездруго много добре разбирах за какво е целият този шум.

Ариус изплува на повърхността от противоположната страна на атинската бойна галера с меч между зъбите като пират. Той сграбчи едно гребло и се покачи на борда. Изплю острието в ръката си и нападна. Много преди другарите му гладиатори да успеят да се доближат, гребейки с галерата си, за да вземат своя дял от славата, атиняните вече тичаха хаотично в паника, докато червените платна горяха. Аз затаих дъх, когато Ариус излезе от разгара на клането. Една стрела стърчеше от рамото му, а половината му коса беше обгоряла, но на фона на пламъците и купчините мъртви тела той можеше да е самият Марс, слязъл на земята. Той не погледна назад към другарите си гладиатори, а продължаваше напред, за да доведе победата си докрай. После просто се гмурна във водата и изплува с бърз замах, като развърза предпазната броня на ръката си и я остави да потъне; изми пепелта и кръвта от лицето си. Пренебрегна напълно писъците, виковете, пращенето от искрите и пукането на горящото дърво, обърна се по гръб като момче, което плува във вир, и се понесе по повърхността със затворени очи, обърнал лице към синьото небе.

Почувствах как очите ми започват да парят и осъзнах, че ще се разплача. Стомахът ми се беше свил на топка, а ръцете ми трепереха. Аплодисментите, писъците, дрънченето на сребърни монети и дъждът от листа от рози продължиха цял час, докато Варварина се носеше по водната повърхност с блажено затворени очи… А аз никога през живота си не бях желала никого толкова силно. Защо той не желаеше мен?! Защо беше избрал Теа с нейните груби ръце и загоряло от слънцето лице? Защо не мен?! Някой ден щях да получа отговора от него, докато червата му се влачеха извън корема.

– Рудиус – прошепна едно момче от Апициите и изведнъж всички започнаха да го повтарят, шепотът се засилваше из редовете на Колизеума.

– Рудиус! Той ще получи рудиус! Императорът ще му даде рудиус!

Варваринът отвори едно око и отърси водата от ушите си. Хвърли поглед към императорската ложа, където императорът се бе изправил и пристъпил напред.

Ариус чу как сандалите му жвакат, докато преторианецът го съпровождаше нагоре по мраморните стълби. Пищящи жени се втурваха да намокрят кърпичките си в локвичките, които оставаха под стъпките му. Той чу думата "рудиус". Дървеният меч? От години си мечтаеше за рудиус!

– Поклони се – изсъска преторианецът и го сбута

с дръжката на копието си в гърба. Ариус рязко вдигна глава към най-могъщия човек на света.

– И така… – Очите на Домициан се забиваха в него. – Това ли е Варварина?

– Да, цезаре.

Едва забележимо изражение на недоволство проблесна върху челото на императора.

– Господарю и Бог наш – изсъска преторианецът.

– Господарю и Бог наш – каза Ариус.

– Хубава битка, Варварино. Наблюдавам те вече осем години – дълго време. Защо все още не си захвърлил меча?

– Аз съм роб, Господарю и Бог наш.

– Казват, че робите са страхливци. – Императорът протегна лениво ръката си и щракна с пръсти. Един роб дойде със сребърен поднос. На подноса Дъхът на Ариус спря.

– Рудиус. – Императорът поглади обикновеното дървено острие. – За теб, може би. Да проверим ли? – Той отново щракна с пръсти.

Тантурест малък човек дотича бързо. Носеше накит от обръчи около плешивата си глава и роба на освободен грък.

– Несий – каза императорът, – ти четеш бъдещето с такава лекота, с каквато останалите от нас четат азбуката. Какво крие бъдещето на този човек?

Ариус погледна от астролога към рудиуса и отново обърна поглед към императора.

Несий протегна властна ръка.

– Дланта, моля!

Той се взря в линиите, измърмори напевно един-два стиха с някакви врели-некипели, понатисна мазолите от меча и белезите по ръката. После отново се вгледа в лицето на Ариус.

– Колко интересно

– Интересно ли? – Императорът се приведе напред. – Какво виждаш?

– Виждам… Ами, Господарю и Бог наш, това е много странна длан. Виждам три пъти смърт.

– Три пъти?! – възкликнаха в един глас император и гладиатор.

– Три… Чудно, наистина, повечето от нас получават само една, нали? Той ще умре веднъж от огън, веднъж от меч и веднъж от старост.

– А не виждаш ли рудиус? – Широкото червендалесто лице на императора беше непроницаемо.

– Хм… – Несий хвърли разтревожен поглед към Ариус. – Ами не Ариус почувства тъпа болка. Носещите се из въздуха розови листенца сякаш замръзнаха на място.

– Жалко. – Императорът се отпусна назад в златния си трон. Бих казал, че вече си го е заслужил. Отнеси го – обърна се той към роба.

Онемял, Ариус гледаше как свободата му се стопява.

– От огън, от меч и от старост – размишляваше Домициан. – Колко интересно. Ами това е предсказание, което си струва да се провери, нали?

За миг очите им се срещнаха и те си размениха мисли с поглед.

"Иска ти се да ме убиеш, нали? " – каза погледът на императора.

"Ще те изкормя! " – отвърна погледът на гладиатора.

Префект Паулиний Норбан гледаше ту единия, ту другия.

– Цезаре?

Домициан махна небрежно с ръка.

– Отведете Варварина обратно в казармите и изпратете императорския лекар да се погрижи за раните му. Няма да мамим боговете за първата му смърт. Смъртта на арената.

– Сега изби ли си го от главата? – Херкулес залегна. Една кана се разби в стената, където допреди секунди беше главата му. – Не разбирам защо си толкова сърдит! Ти искаше да умреш. Размотаваш се унил и се опитваш да умреш в продължение на осем години. Е, сега няма да отнеме много време. Сега, когато императорът е вперил любопитното си око в теб… – Херкулес се наведе, за да избегне една паница. – Престани да мяташ съдове, едър побойник такъв! Плашиш тъпото си куче!