Господарката на Рим
Шрифт:
– Да настъпим от юг? – изрева той, когато Траян рязко възпря цвилещия си кон, чиито копита се подхлъзнаха в кишата.
– Няма отстъпление! – Със сдвоени юзди, навити около юмрука му, и с меч в ръката, Траян изглеждаше като Марс, слязъл на земята. Те трябваше да се надвикват със стенанията на ранените мъже, с бойните викове на победилите в двубоя легионери, с тропота на копита и с металическия звук от удрящи се щитове. – Ни следа от Сатурнин!
– Ето го там отзад – Паулиний посочи към една могила до брега на реката. Той едва се сдържаше да стои мирно на седлото. Под доспехите му капеше пот и докато съветваше Траян да запази спокойствие, самият той копнееше да се втурне и да се бие, както правеха легионерите. – Стои на безопасно разстояние
Слънцето беше пробило през облаците и удряше с жестоки ослепителни лъчи бойното поле. Под яростната атака на слънчевата светлина, под тежките крака и горещия дъх на бойците, които в броните си здраво се сражаваха рамо до рамо, отъпканият сняг се превръщаше в каша. Един легионер – или на Паулиний, или на Траян, или на Сатурнин – кой ли можеше да каже? – се подхлъзна в кървавата каша и умря с писъци, набучен на гладиуса на друг войн.
– Мислиш ли, че ние Продължителен остър вой прекъсна думите му. И двамата се обърнаха към гората.
– Диваци! – Траян изплю цяла върволица от псувни. – да изгният при Плутон [19] дано
Паулиний пришпори коня си нагоре по едно стръмно укрепление, като прегази тялото на един легионер, паднал пронизан от копие през окото още в първите мигове от битката.
– Плутон… – повтори той като ехо.
– Как изглеждат? – провикна се нагоре към него Траян.
– Хати, вероятно. Поне осемстотин. Тояги, вълчи кожи, татуировки… – Паулиний извика на помощник-главнокомандващия: – Дай сигнал!
19
Плутон – римският бог на подземното царство (гръцкият аналог на Хадес). – Б.ред.
Тръбите нададоха кратък повтарящ се звук и легионерите стегнаха редиците си. Хатите изскачаха иззад дърветата като вълци, чийто вой вещаеше смърт за чуждите богове. Водачът начело, размахващ плячкосан римски щит, на който беше забучена главата на злощастен легионер, крещеше – предизвикваше всеки мъж, достатъчно храбър, за да се приближи да се бие с него. Другите от племето, които го следваха, подхванаха воя, ревяха за кръв като глутница диви животни, избягали от някаква ужасяваща арена. Далечно ликуване се чу сред мъжете на Сатурнин. Паулиний докосна с пръсти дръжката на меча си, кръвта пулсираше във вените му. Идваха все по-близо. По-близо. Към замръзналата змиевидна снага на Рейн. Паулиний не можеше да чака повече – щеше да се спусне към ордата, сам да убие водача им, да забучи главата му на щита си и да го изпрати обратно в демоничното царство на подземния бог Плутон, от което беше излязъл
– Минерва! – промълви той към богинята на всички военни стратегии. – Бъди с нас!
Стисна по-здраво меча си. Воят се впиваше в слуха му, докато тъмната орда пълзеше по замръзналата река.
Освен… реката!
– О, богове! – прошепна той. – О, богове, да!
Не Минерва, а Фортуна – Фортуна – богинята на съдбата – току-що бе прелетяла над него, шумолейки със златните си криле.
– Какво? – Траян пришпори коня си, докато гледаше назад към бойното поле.
Втората вълна от германци се втурна към замръзналата река, когато Траян се покачи на укреплението. Паулиний почти си помисли, че чува пропукването на леда – и точно тогава се случи! Групичка скупчени германци изкрещяха, потъвайки в ледената вода.
– Слънцето! – смаяно извика Траян, невярващ на очите си. – Това откачено слънце!
Ревът заглъхна, когато германците започнаха да се оттеглят. Прегрупираха се. Отново нападнаха. Огромна ледена кора се отчупи и предната редица на диваците изчезна в Рейн. Дори и при целия шум от битката те успяха да чуят писъците, пляскането във водата, виковете на давещи
се хора. Главата, забучена върху щита на водача, се беше търкулнала настрана, ухилена нагоре към слънцето, докато самият водач, увит в кожи, се удави с бълбукане.Паулиний подвикна към помощника си:
– Обяви атака! Притиснете Сатурнин към възвишението!
Войските му се разпръснаха с усмивки по лицата, а тръбите започнаха да тръбят. Траян нададе боен вик. Паулиний се наведе от седлото си, взе едно копие и го издигна високо.
Траян грейна в широка усмивка:
– Хайде!
– Ти си жив! – Лапий обърса с кърпа закръгленото си лице. Изглеждаше състарен с десет години. Всички около него се суетяха, робите и жените с очи, разширени при вида на двамата мръсни войници сред тях. – О, богове, ако беше загинал в тази битка, Паулиний?!
– Той не е на себе си – каза Траян над главата на Паулиний. – Превърна се в герой.
Паулиний мигаше. Беше жив. Не можеше напълно да повярва.
– … сам си проправи път нагоре по хълма право към самия Сатурнин Групата младежи, които постоянно се навъртаха около Лапий, се ухилиха на Паулиний и тупайки го по рамото, скалъпваха поздравления. Паулиний ги виждаше като в мъгла и си мислеше за Сатурнин. Просто войник, който искаше истински действия, вместо само да гледа представления с диви зверове и намръщените физиономии на местните… Имаше някаква идея да убие Сатурнин лично, но когато пристигна на хълма, откри, че той сам се бе пронизал в корема. Беше погледнал нагоре към Паулиний с очи, пълни с кръв, умиращ бавно, и Паулиний прокара гладиуса си през сърцето му, за да сложи край на агонията. Траян откри Паулиний, облегнал гръб на едно дърво, а отсечената глава на Сатурнин се търкаляше до него.
– Четиринайсети легион е съсечен, а единайсети бяга. Ще са щастливци, ако се разминат с екзекуция – един на всеки десет.
Той установи, че би предпочел Сатурнин да го беше убил! Сега ще трябва да се изправи пред Лепида и пред баща си! Дори битката не бе оправила нещата. Ситуацията отново беше трудна. А в разгара на сражението всичко ставаше толкова лесно
– … изловихме и последния от диваците, но бих се обзаложил, че едва ли и един на всеки десет е успял да се измъкне от Рейн Дебела жена в розова стола въздъхна с облекчение и припадна. Робите се засуетиха безрезултатно около нея. Паулиний се загледа в пълничките бели крака, докато Траян не го сграбчи за ръката и отново го завлече навън. Останалата част от деня, останалата част от седмицата преминаха като във водовъртеж. Траян преследваше въстаналите легионери със същинска наслада. Разчлененото тяло на Сатурнин беше изложено на показ пред двореца на наместника и беше оставено да се разлага: предупреждение към всички евентуални узурпатори. Навсякъде, където минеха Паулиний и Траян, възседнали конете си, гражданите ги посрещаха с приветствени възгласи, а легионерите удряха по щитовете си.
– Престани да трепериш – ухили му се Траян, – ние сме герои!
– Би ли престанал да го повтаряш? – изръмжа Паулиний.
– Ти си странна птица, Норбан. Повечето от нас си мечтаят да бъдат герои.
– Ти си героят! Ще ти уредя хубав пост, дори и това де е последното нещо, което ще направя.
– Аз – бюрократ?! – възнегодува Траян. – Аз съм човек на войската, чист и обикновен. Хайде да се напием и да си потърсим курви. Момчета или момичета за теб?
– Момичета – каза бързо Паулиний.
– Послушай съвета ми – усмихна се Траян. – Момичетата може и да са по-хубави, но момчетата носят по-малко главоболия. Едва ли ще имаш нещо против да опиташ
– Не, не е в стила ми Паулиний вече беше свикнал на този род предложения. Половината от приятелите му и повечето от висшестоящите предпочитаха момченца или млади войници пред собствените си съпруги.
– Жалко. Все пак не искаш ли да се напием?
– О, богове, да!
Пристигна писмо от бащата на Паулиний, изпратено по бърз куриер. Един-единствен лист пергамент, един-единствен ред: – Браво, синко. Маркус.