Господарката на Рим
Шрифт:
– Скъпа Атина? – каза той с възпитан тон.
Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?
Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора – или за най-близките му.
Глава седемнайсета
– Да, вече повече от месец и няма никакви признаци да му е омръзнала! – прошепна пред стаята ми една робиня, която току-що бе изнесла цяла купчина от туниките ми. Тя се беше
– Чух, че поръчал куртизанка от съдържателката на дом Ксанти! – каза друга робиня.
– Да, и я отпратил след по-малко от час. А нашата Атина я държи цяла нощ!
– Тя не е толкова хубава, колкото тези куртизанки. Какво има толкова, че не му омръзва?
И аз не знаех.
– Защо? – бях го попитала веднъж, но Домициан само сви рамене. Той изпращаше да ме викат поне пет пъти седмично. Аз винаги прекарвах нощта и се връщах пеш в дома на Ларций, обута в сандалите си, прозяваща се в пролетната зора.
Перачката:
– Шшшт, ще те чуе!
– Не, няма. Била е будна с часове, правила е кой знае какво и ще спи поне до обяд!
Всъщност аз седях изправена на леглото си, косата ми се спускаше отзад, по широката гръцка роба, с която спях, дъвчех края на перото и се опитвах да напиша песен. Домициан доста харесваше музиката, която пишех сама.
– Някой ден може дори и да напишеш нещо хубаво – така се изрази той.
– Знаеш ли, че той говори с нея? Мислиш ли, че тя го съветва – гласът зад трона, нещо такова?
Аз се изсмях тихичко. Изобщо нямах влияние над Домициан, изобщо; той не беше оставил място за съмнение.
– И не се опитвай да се месиш в императорските дела – беше казал хладно той, когато за пръв път пренощувах в двореца. – Никога не искам съвети от жените си. Други важни житейски правила са: "никога не разгневявай боговете" и "никога не залагай на гладиатори".
Това последното вече го знаех.
Отново робинята:
– Мислиш ли, че скоро ще му омръзне?
Дори и това да се случеше, бъдещето ми вече беше подсигурено. Щеше да има много мъже в Брундизиум, които да искат да чуят какво в гласа ми е запленило така господаря на света. Навсякъде, където отидех, бях ухажвана и поздравявана. Само Ларций изглеждаше обезпокоен.
– Мразя, когато постъпваш така, дете – сконфузено рече той. – Ти си певица. Творец. Не куртизанка.
– Императорът го знае – опитах се да се усмихна. – Той ми подари струни за лирата, нали? Достатъчно, че да свиря, докато стана на петдесет.
– Не ставай досадна! Знаеш какво имам предвид!
Усмихнах се. Малко от безочливостта в тази усмивка бях заимствала от сина си, но не можех да я избегна. Ларций въздъхна.
– Е, надявам се, че знаеш какво правиш. Изпускаш доста концерти, нали ти е ясно? Центурион Денсус и Корнелия Прима искаха да пееш на сватбата на голямата им дъщеря, а те винаги са били едни от любимите ти патрони
– Кажи им, че не мога!
Моят императорски любовник не обичаше да ме дели с други. В известен смисъл това бе ободряващо – императорът ме беше взел само за себе си и като резултат не трябваше да бъда подвластна на никого вече.
Освен на него.Мелодията, която се опитвах да напиша, се отприщи в главата ми и се изля върху хартията през върха на перото. Доста приятна. Щеше добре да се върже с текста на една стара гръцка поема, за която си мислех. Може би дори щях да получа няколко неохотни думи на похвала от императора: "Не е добро, но не е и лошо".
– Теа? – Пенелопа връхлетя в стаята, сивите къдрици се тресяха от гняв. – Теа, това твое дете пак бие сина на Хлоя!
Докато успея да изтичам надолу по коридора, както бях в спалната си роба, крясъците на Викс вече изпълваха къщата.
– Да наричаш майка ми евтина курва! Тя е много скъпа! Тя е най-добрата! Твоята майка го прави БЕЗПЛАТНО!
Те паднаха с грохот в басейна на атриума. Викс се заизмъква, олюлявайки се, като говореше несвързано и все още ръмжеше. Сграбчих го за свитите в юмруци ръце, издърпах го от басейна, извиних се както беше редно и го повлякох по коридора.
– Не можеш да продължаваш да се размотаваш наоколо и да се биеш! Какво ти каза синът на Хлоя?
– Каза, че си курвата на императора.
– Но аз съм курвата на императора, Викс! – Бутнах го в стаята си.
– Да, но той каза, че изобщо не си певица! Каза, че би направила всичко за петаче. Каза...
– Това не е извинение! Наведи се!
Извадих поошмулената брезова пръчка, а Викс нададе писък, от който кръвта да ти се смръзне.
– Викс, за бога, та аз дори още не съм те ударила!
– Хайде де, почвай… – ухили се той.
Здравата го напердаших по подгизналия задник. Той крещеше, сякаш му вадех вътрешностите с вилица. Не че наистина толкова го болеше; просто крещеше, защото така бе редно. А и не му бях наистина ядосана; аз също просто го биех, защото така бе редно. Все трябваше да направя нещо, за да покажа, че не съм пълен провал като майка.
– Значи, щом като си курвата на императора, би трябвало и аз да спечеля нещо от това? – Викс се изправи, търкайки задника си, и дружелюбно попита, когато оставих настрана брезовата пръчка: – Той ще те заведе ли на игрите? Ще мога да отида и аз на игрите! Да седя в императорската ложа толкова близо до
– Няма да ходиш на игрите!
– Ще ходя! Ще бъда гладиатор някой ден!
– Няма да бъдеш гладиатор!
Моят народ има една стара поговорка за децата, които плащат за греховете на родителите си. Някога си мислех, че това са глупости. Изглежда, не са
– Не е лоша песента – каза императорът. – Не е толкова банална, колкото обикновено.
– Така си и помислих, че ще кажеш – оставих аз лирата си.
– За теб има ли изобщо някакво значение какво мисля?
Беше много късно. Маслото в лампите почти бе изгоряло и те хвърляха сенки върху императорската спалня. Непретенциозна спалня, която отразяваше непретенциозния вкус на Домициан: без копринени завеси на прозорците, без кадифени възглавнички по леглото, без скъпоценни камъни в мраморните очи на малката Минерва, която стоеше в ъгъла.
Протегнах се за робата си и я надянах през главата, без да отмятам завивката, преди да съм напълно облечена. На него не му харесваше да се излежавам гола в леглото му.