Чтение онлайн

– Той ми открадна перления гребен – каза тя тъжно. – Мислиш ли, че ще го видим пак?

 Домициан изтръгна лък и колчан със стрели от един страж, а аз се спуснах към него с неясната идея да го поваля на земята. Но се спънах и паднах по лице, а той чевръсто направи първия си изстрел.

Стрелата се заби в пясъка между краката на Ариус.

Той се изсмя отново. Направи няколко крачки напред с широко разперени ръце, сякаш се предлагаше. И с широка усмивка.

Домициан изкрещя. Без думи, просто дълъг рев без думи. Отново стреля.

Стрелата

лизна косата на Ариус. Следващата профуча покрай рамото му.

Обикновено Домициан боравеше с лъка с такава прецизност, че можеше да изпрати пет стрели между разперените пръсти на роб, застанал на петдесет крачки. Днес нито една от цял колчан не докосна омразната мишена.

Ариус се изсмя отново. Почувствах как балон от истеричен смях се надигна в задната част на гърлото ми. По трибуните чух вълна от приглушен кикот. Домициан хвърляше свирепи погледи напред-назад, търсеше кой се смее сред тълпа от петдесет хиляди.

Смехът на Ариус заглъхна. Той се наведе напред. Закова погледа си в очите на Домициан. Изплю се на пясъка.

– Стража! – измуча Домициан, керемиденочервен. – Стража!

Рояк от стрели заваля към арената. Две от тях удариха едно злочесто британско момче, което изпищя и се сгърчи на земята. Но Ариус закрачи, без да бърза, към центъра на арената, положи смазаното тяло на джуджето върху щита си, повдигна го и отново, без да бърза, излезе през Портата на смъртта. Нито една стрела не го докосна.

Гробна тишина падна над Колизеума, тишина толкова мъртвешка и тягостна, че замрази петдесет хиляди души по местата им като вкаменени. Неколцина тихомълком се запътиха към изходите – един от тях беше дебел мъж с бретон от мазни къдрици. Окото на императора се стрелна към него и един пръст посочи към мъжа, който беше решил, че убийството на джуджето ще направи представлението на Варварина по-интересно.

– Хвърлете го вътре!

Трибуните избухнаха. Римските граждани скочиха на крака, раздиращи въздуха с пръсти и ревящи за кръв, а дузина ръце повдигнаха Галий и го метнаха през стената на арената… На арената, където половин дузина хлипащи, изпаднали в истерия британски момчета го накълцаха на парчета още преди да успее да изкрещи думите: "Ще ви платя".

На арената Ариус беше почувствал безсмъртието да бушува из вените му, но в тъмния коридор на Портата на смъртта безсмъртието бледнееше. Той почувства пясъка да скърца в устата му, почувства бавно сълзящата рана на крака си и дори и лекото тяло на мъртвото джудже му се струваше тежко.

В голия коридор, където довличаха мъртъвците, той положи джуджето върху щита си, както полагаха героите в Британия. Изпъна изпотрошените му крайници, затвори окото, което беше останало неизбодено, скръсти малките ръце върху малкия меч. Остави собствения си шлем отстрани на джуджето, а после и ризницата си. Добър момент да сложи край на Ариус Варварина, на когото и бездруго вероятно не му оставаше още много живот. Той намери една факла, която мъждукаше в ниша в стената, и протегна ръката си, докато тя не обгори гладиаторската му татуировка до черно. Почти не усети болката от огъня.

Ариус постави факлата в неподвижните крака на Херкулес: клада за един герой. Херкулес щеше да хареса това. Той мина в двете посоки на коридора, събра още факли и ги струпа около щита.

Обърна

гръб точно, когато дървеният под започна да се разпалва. Вървеше на сляпо, треперещ, препъващ се, блъскащ се в стените. Коридорите бяха странно празни – но все пак той никога по-рано не беше минавал отвъд Портата на смъртта. Може би смъртта беше празна. Дори и така, всеки момент преторианците на императора щяха да дойдат и да забият меч в червата му. Всеки момент – той се препъна зад ъгъла, блъсна се в един забързан роб, който носеше купчина старо месо за лъвовете, избягна двама стражи и се затича надолу по друг коридор.

Оранжева мъглявина се блъсна в него.

– Ей, по-внимателно!

Погледът му се фокусира. Оранжевата мъглявина се оформи в пълничка русокоса жена в огнена копринена стола. По едно мръсно дете се полюшваше, опряно на всяко от бедрата . Тя го погледна строго.

– Слушай – каза тя, – не си ни видял!

– Моля?

Тя кимна зад себе си:

– Идвайте.

Премина поток от роби, опрели на бедрата си опърпани деца с големи очи или водещи ги за ръка. Преброи повече от трийсет.

– Какво става тука?!

– Не си ни видял! – повтори тя, като махна с ръка на робите и децата да продължат. – Ще ти платя, за да забравиш. Също както платих на всички други. Не си ни видял!

– И бездруго вече съм мъртъв. – Усещаше тялото си тежко като олово. – По-добре се измъквайте бързо. Има пожар.

– Пожар? – Тя подуши въздуха, пипна каменната стена колебливо. – Къде?

– Там назад – посочи зад рамото си. – В коридора, където извличат труповете на умрелите.

– Какво? Кой си ти?

– Варварина – каза той уморено.

– Ариус Варварина? Помислих си, че ми изглеждаш познат. Това оживление, което току-що чух горе на арената – то няма нищо общо с теб, или греша?

– В известен смисъл Тя го изгледа втренчено.

– Да не би да бягаш?

– Не – отвърна търпеливо той. – Аз съм мъртъв.

– На мен ми се струваш жив. – Тя отново подуши въздуха. – Знаеш ли, наистина ми мирише на пушек. Ето, вземи това дете.

Ариус го взе. Беше по-лесно да се подчинява. Усети как малките ръце обвиват врата му и последва оранжевата туника нагоре по коридора.

– А ти к'я си? – скованият му език сливаше звуковете.

– Флавия Домицила. Децата са еретици или поне родителите им са. Християни и евреи, осъдени да бъдат хвърлени на лъвовете. Опитвам се да предотвратя това. Слушаш ли ме? Прави каквото ти казвам и ти също ще се измъкнеш!

– Племенницата на императора?!

Ариус предположи объркан, че затова не срещат по пътя си пазачи по коридорите. Племенница на императора, тя можеше да подкупи подобни хора да стоят настрана… Робите ги поглеждаха подозрително, докато ги подминаваха бързо, носещи купчини с оръжия или гребла за извличане на мъртъвците, но тя спокойно им подмяташе монети и продължаваше да върви.

Миризмата на дим ставаше все по-осезаема. Следващите двама роби дори не ги погледнаха, просто се затичаха назад, като крещяха за ведра с вода.

– Ето, отвори тази врата!

Той бутна една тежка врата с рамо, покорно следвайки заповедите , и те излязоха на слънчева светлина.

– Подай децата в тази каляска. Бързо! Ето мъниче – не, не, недей да плачеш, всичко е наред. Улица "Марцелус" – нареди тя на кочияша, а после се обърна и кимна към Ариус. – Ето я носилката ми. Качвай се!