Господарката на Рим
Шрифт:
– Сигурна съм, че е така.
Тъкмо щях да предприема друга атака – този път към косата – безлично мишо руса, макар и отрупана с бижута, но чух неравната походка зад себе си и се обърнах. Маркус...
– О, Калпурния. – Той се усмихна и целуна ръката . – Току-що получих съобщение от Паулиний; задържан е по служба и каза, че ще се срещнем в Домус Августана.
Калпурния кимна. Не изглеждаше разочарована, което ме раздразни. Колко по-забавно щеше да бъде, ако тя се беше влюбила до безумие в него. Щях да загатна тук и там за чувствата му към мен, да я измъчвам в продължение на месеци с чувство за несигурност.
– Татко! – Сабина се промъкна от атриума. – Татко, забрави да ми дадеш да оправя туниката ти.
–
– Идеално!
– Това дъщеря ти ли е, сенаторе? – Калпурния се обърна към Маркус, не към мен.
– Да. Вибия Сабина, запознай се с Калпурния Елена Сулпиция.
Сабина се усмихна и откри липсващите си зъби.
– Много ми е приятно да...
– Поклон, Сабина – сопнах се аз. – Вече си на седем години, трябва да знаеш как да се държиш!
– Лепида – каза Маркус студено, – тя е на осем.
– Е, ако неучтивостта не е приятна на седем, то не е приятна и на осем!
Сабина се поклони. Видях как за миг се замая, клепачите се спуснаха.
– Ако ще получаваш гърч, върви горе – наредих аз. – Няма да притесняваш гостите ни.
– Много ми беше приятно да се запозная с теб, Вибия Сабина – каза Калпурния, докато дъщеря ми се измъкваше от стаята. – Очаквам с нетърпение да се видим пак.
– Добре, приключихме с това. – Загърнах с ледено изражение синята си пала около раменете. – Ще тръгваме ли?
Калпурния и Маркус ме погледнаха. Познавах израза върху лицето на Маркус доста добре: студена, прикрита ненавист. Квадратното лице на Калпурния показваше неодобрението . Какво си въобразяват тия? Пренебрегнах ги по пътя към двореца, като дръпнах настрана завесите на носилката и наблюдавах как плебсът празнува Луперкалиите навън. Винаги беше толкова забавно с техните диви мъже, които се състезаваха по препаски около слабините и размахваха камшици; любовници се промъкваха от едни тъмни ъгълчета към други. Миналите Луперкалии накарах четирима мъже да се скарат за празничното ми благоволение, а те се обзаложиха, че няма да мога да насмогна на всичките… Е, справих се с всичките и с още двама резервни! Беше по-забавно, отколкото се очертаваха тези Луперкалии. Маркус вече бърбореше за сенаторските си дела, а Калпурния окуражително кимаше.
Светлините на Домус Августана пламтяха ярко и ни примамваха. Домициан обикновено организираше формалните приеми в новия си дворец с огромните му помпозни зали и екстравагантни фонтани, но Паулиний имаше честта празненството му да бъде чествано в частния дворец на императора. Роби наскачаха, за да вземат наметалата ни; накичени с бижута, освободени роби ни поведоха надолу по лъскавите коридори към триклиниума, който беше превърнат в същинска вакханалия от орхидеи и лавър, от ослепителен кристал и солидни златни подноси. За Паулиний императорът не пестеше лукс. Дори беше оставил обичайната си проста туника и я беше заменил с избродирана със злато пурпурна роба, струваща повече от месечна пратка жито от Сирия.
– Приятели мои! – Домициан се приближи към нас, руменото му лице сияеше. – Радвам се да ви посрещна. Маркус… – Приятелско кимване. – Лепида… – Целувка по бузата (!) – Прекрасната годеница! – Стисна ръката на Калпурния. – Всички сте добре дошли!
– Толкова ми е приятно – измърмори императрицата, цялата в смарагди и сребро, застанала редом до него.
– Съжалявам, че ви накарах да чакате! – Паулиний влезе, като в крачка оправяше гънките на ленената си роба.
– Няма значение, няма значение! – Домициан приятелски прегърна през раменете Паулиний и аз си помислих дали слуховете бяха верни – дали той наистина щеше да определи Паулиний за свой наследник. Миналата година получи префектура, тази – богата наследница за съпруга, следващата – империя… Със сигурност Домициан беше по-близък с доведения ми син,
отколкото с когото и да е друг в Рим. Император Паулиний Вибий Август Норбан… Каквито ще да са законите, но ще се омъжа за доведения си син, ако стане император!– Е? – каза добронамерено Домициан, когато Паулиний се поколеба над ръката на Калпурния. – Целуни възлюбената си!
Калпурния подаде бузата си. Изчервен, Паулиний се наведе и я докосна с устни. Очите му се стрелнаха към мен, а аз му изпратих въздушна целувка. Той се изчерви и извърна поглед.
– Паулиний – Маркус пристъпи напред, – радвам се да те видя. Много време мина.
– Татко – те пристъпиха сконфузено един към друг, очите им почти не се срещнаха в кратката прегръдка. Паулиний отстъпи назад, сякаш се беше опарил, червенина покри бузите му.
Изсмях се.
Едва се бяхме настанили на лектусите с копринени възглавници и ни заля поток от храна, музика и забавления. Захаросани плодове се издигаха на високи купчини в сребърни подноси, цели печени пауни с ярките им пера все още на опашките им, намазани с мед прасенца, пълнени с босилек, розмарин и парчета от собственото им месо. Пред очите ми танцуваха сменящи се картини на барабанчици, сладкопойни момченца хористи от Коринт, пъргави чернокожи акробати, катерещи се към тавана от слонова кост, като стъпваха по раменете си… Роби отрупваха чиниите ни с храна, щом се опразнеха, а Домициан ни подканяше да ядем още и още. Той размахваше в ръка хрупкавия пернат врат на пауна, мазни петна вече покриваха безценната му пурпурна роба и аз осъзнах, че беше пиян. Старо фалернско вино се лееше като водите на река Тибър, а тъй като горещината все повече напираше в тялото ми, ми се стори напълно естествено да разпусна косата си, а столата ми се плъзна и разголи едното ми рамо. Е, това повече приличаше на Луперкалиите!
Императорът разказваше истории за храбростта на Паулиний и високо викаше, че това е най-добрият приятел, който някога е имал, и че ще накара целия свят да го разбере. Очите на Паулиний бяха лъскави като стъкло, той не изоставаше от императора и си наливаше нова чаша вино всеки път, когато и Домициан си налееше. Бузите на Калпурния се бяха зачервили, туниката се бе изпомачкала, докато тя беше полегнала сконфузено сред възглавничките. Стаята бе твърде гореща и имаше твърде много храна и твърде много вино, музиката се издигаше в светли сладострастни потоци, а императорът беше надвиснал над нас като огромен надменен бог и ние тъпчехме храна в устите си, изливахме вино в пламналите си гърла и изпадахме в пристъпи на истеричен смях.
Маркус седеше хладен и скован до мен, а аз го погледнах замаяно и видях, че погледът му не беше отправен към императора, нито към сина му Паулиний, а към императрицата. Императрицата, точно толкова хладна и скована, седнала в края на един от лектусите, го гледаше в отговор. Имаше нещо важно в тези задълбочени замислени погледи, но стаята се въртеше около мен и всичко ми се струваше смешно и не можех да спра да се смея на широкото потно лице на Калпурния. Надигнах още един бокал с вино, половината от което се разля по мозайката, и се проснах по гръб, за да се смея нагоре към тавана. Столата ми се плъзна и от другото рамо и разголи гърдата ми, а лъскавите очи на Паулиний се втренчиха в нея.
– Годежен пръстен за младоженката! – изрева Домициан. – Паулиний, не ми казвай, че още не си го дал! Ето, дай на мен! – Той непохватно се пресегна към несигурната ръка на Калпурния и погрешно надяна пръстен с огромен рубин на друг пръст. – Сгодени! Време е да я целунеш отново, Паулиний! Не, не така! – каза той, когато Паулиний леко докосна с уста устните на Калпурния. – Предполагам, че и това трябва да направя вместо теб… – и императорът целуна Калпурния със зъби, притиснати към устните . Приглушеният писък се изгуби сред подигравателното барабанене на музикантите.