Чтение онлайн

Маркус обмисли внимателно думите си:

– Може би няма да ми повярваш, имайки предвид какво видя тази вечер, но това не е светът на Паулиний Калпурния го погледна.

– Синът ми е обикновен човек: войник, идеалист, добър римски гражданин. Голяма чест е постът му на префект, но той е затънал в неприятности. Ако има някой, който да му помогне да стъпи на краката си, той ще му бъде благодарен.

– Искаш аз да съм този някой ли?

– Да, смятам, че можеш да му помогнеш – каза тъжно Маркус. – Ти си изискано, почтено момиче, Калпурния Сулпиция.

Не е нужно да те познавам от много време, за да видя това. Синът ми се нуждае от съпруга като теб. И той го знае.

– Може и така да е – каза тя, докато мачкаше гънка от изцапаната коприна между пръстите си. – Но не това иска той. Той иска… – Прехапа устни точно навреме. Не познаваше Лепида отдавна, но и не беше нужно.

Маркус я погледна прямо. "Да. Годеникът ти иска жена ми".

И двамата извърнаха погледи.

– Мога ли да те помоля за услуга? – Гласът на Маркус остана формален, сякаш цитираше точка от закона в Сената. – Помисли си добре, преди да развалиш годежа. Това е всичко, за което те моля.

Калпурния го погледна, въртеше рубина около пръста си и Маркус си помисли, че тя ще го извади и захвърли още на мига. Но не го направи, а му подаде ръка.

– Добре, сенаторе.

– Наричай ме Маркус, моля. – Той пое дланта с двете си ръце и се усмихна. – И благодаря.

– Закъсня – каза Ариус и поздрави Викс.

– Трябваше да изчеткам конете.

– Тичай два пъти около лозето, а после започни упражнение номер пет.

Те тренираха под пролетния дъжд, подхлъзваха се в лепкавата кал. Тренираха под жаркото пладнешко слънце, когато лятото влезе в разгара си, а потта се наслояваше по дръжките на дървените тренировъчни мечове. Тренираха, докато мускулите им закрещяваха от болка, докато костите им започваха да пукат, докато дланите на Викс вече не можеха да държат меча, а Ариус, накуцвайки, се прибираше у дома, като се чудеше защо прави всичко това.

Може би защото животът му в лозята беше станал прекалено спокоен. Може би мечовете, упражненията и тренировъчните сражения бяха влезли в кръвта му, независимо дали му харесваше, или не.

– Кога ще получа истински меч? – мрънкаше Викс.

– Когато го заслужиш! – изръмжа Ариус, точно както братята му и треньорите му бяха ръмжали.

– Заслужил съм го!

– Покажи ми!

Викс се нахвърли върху него. Ариус изби дървеното острие от ръката му и го просна на земята.

Момчето се намръщи.

– Само защото си по-едър!

– Ако беше стъпил напред и приклекнал, щеше да ме накараш да изгубя равновесие. Продължавай да се правиш на голям мъж, докато се биеш, и ще умреш. Бий се като деветгодишно дете, пък може и да успееш да убиеш някого някой ден. И престани да се опитваш да ме впечатлиш!

Викс изруга.

– Хайде пак!

Те се приведоха и

се нахвърлиха един срещу друг. Викс приклекна под замаха на меча и измести тежестта си встрани. Варварина леко залитна; момчето вдигна дървения меч и го удари в челюстта.

– По-добре ли е? Хайде пак!

– Да, и не се дърпай назад този път.

Викс опита същия номер и се натъкна на рамо, твърдо като стена. Той замахна с дървеното си острие в прибързан удар. Ариус хвана ръката му и ставата на рамото му изскочи с пукане. Викс изкрещя.

– Легни по лице и си опъни ръката назад.

– Каква ръка?! Ти, кучи син такъв, не ми остана ръка!

– Спри да хленчиш. – Ариус сложи ходилото си на гърба на Викс, хвана рамото му и бързо го намести. – Хайде, върви да повърнеш.

– Никога не повръщам – понадигна се той със свит лакът. – Мога да тренирам поне още един час.

– Тогава пробвай още един час с това. – Ариус подхвърли меча си на Викс.

Момчето хвана дръжката с две ръце и се олюля.

– Богове, тежък е!

– Твърде тежък за хлапе, със сигурност. Но ще те закали. Научи се да се биеш с това и ще можеш да се биеш с всичко.

– Добре. – Викс обърна острието към светлината, любувайки се на наточената стомана. – Хората говорят, че си се биел със светкавица вместо с меч и с буреносен облак вместо с щит!

– Хората са луди. Започни упражнение номер две, но два пъти по-бавно. Изгражда контрол.

– Така ли те учеха в гладиаторската школа? – изпръхтя той, докато с мъка придвижваше тежкото острие педя по педя.

– Не. Така ме учеха братята ми. Ще започнем да подобряваме формата ти следващата седмица, с бягане и вдигане на тежести. Ти си бърз, но нямаш издръжливост. Пак! Направи го още пет пъти! По-бавно.

– Защо не ти е харесвало да си гладиатор? – запита Викс, докато издигаше острието все повече.

– Гадна работа!

– На мен ми звучи забавно.

– Още си млад. Много игри си гледал.

– Видях само една всъщност. Мама казва, че са варварски.

– Майка ти е разумна жена. Пак! По-бавно!

– Ръката ми ще отмалее.

– Значи го правиш както трябва.

– Тиранин!

– Лигльо! – Ариус искрено се забавляваше. – Още десет пъти!

 Юстина

Паулиний втренчи изморените си очи във весталката, която го гледаше с неодобрение. – Трябва да видя Юстина.

– Весталката Юстина е заета със свещените си задължения.

– Доведете я! Заповед на префекта!

Облегна се на мраморната стена на храма, пренебрегвайки възмутените погледи на богомолците. Той знаеше как изглежда: с кървясали очи, раздърпан, небръснат… Беше се напивал всяка нощ след годежния си прием, опитвайки се да го забрави.

– Префекте? – чу той гласа на Юстина. – Какво се е случило?

– Не. Нищо. – Паулиний с усилие държеше очите си отворени. – Аз просто… трябваше да те видя.