Чтение онлайн

Галий беше започнал да пуска Ариус да излиза вечер. Беше се опитал да избяга, но вече го разпознаваха още преди да е изминал и десет крачки. Никаква полза. По-лесно бе просто да се напие.

– Вода – поръча той, нахълтвайки през вратата на "Златния петел" и поток от негови почитатели шумно се втурна след него. – Вода. Храна. – Метна една монета на съдържателя на таверната.

– Не, не, за Варварина всичко е безплатно! Такава великолепна битка беше днес следобед! Когато изкорми гърка.

– Остави храната. – Ариус седна на масата в ъгъла. – Просто вино.

Битка и алкохол. Кръв и вино. Пий кръвта, скъпо момче, изгълтай

виното; едно и също е. Той се загледа в каната.

– Внимавай… – прошепна някой наблизо. – Само преди седмица разби челюстта на един, защото се приближи твърде много до него.

Бий се и пий. Сграбчи каната с вино, изгълтай го, задави се с него; това е всичко, което получаваш.

Каната се разби звучно в стената отсреща. Почитателите му заликуваха и последваха примера му, още девет кани бяха счупени под звучите на пиянски овации. Той можеше да ги изхвърли всичките навън, на смрачаващата се улица.

Тогава част от кафява туника и слабичка, но загрубяла от труд ръка препречиха погледа му.

– Ариус– разпозна звука на гласа още преди да е произнесла цялото му име.

– Махай се – каза той тихо.

– За бога, прекарах половината нощ да те търся. Господарката ми отказва да ме пусне обратно в къщата, преди да съм те намерила. Най-малкото, което можеш да направиш, е да се държиш любезно.

Той сплете пръсти около бокала с вино.

– Трябва да ти предам съобщение – гласът на Теа беше безизразен. – Господарката ми иска да се срещнеш с нея в Градините на Лукул утре в полунощ. Тя вече подкупи твоя ланист. Разбираш ли?

– Добре.

За пръв път вдигна поглед към нея, но тя вече се беше изгубила сред тълпата. Той я зърна за малко на вратата, блъскана от група пияници, докато се измъкваше навън на улицата. Надигна се леко от пейката си.

– По-добре постой тук още малко, Варварино. – Съдържателят на таверната тропна на масата още една пълна кана. – Изглежда, че първата зимна буря е вече тук. Само джебчиите и убийците са навън тази вечер.

Тълпа от плебеи нахлуха вътре и с ругатни започнаха да свалят връхните си дрехи. Ариус грабна своя плащ и се насочи към вратата. Сбирщината от поклонници се люшна да го последва, но той се обърна към тях:

– Последвайте ме – каза – и ще ви убия.

Въпреки това някои го последваха, но той блъсна няколко глави една в друга, напъха трета в огнището и докато мъжът скимтеше и гасеше пламналата си коса, Ариус се измъкна през вратата.

Все още не беше заваляло, но скоро щеше да започне. Той можеше да помирише дъжда, обръщайки лице към оловното небе. Вятърът за пръв път от месеци носеше прохлада и той тръсна глава, за да свали качулката си. Първият дъжд от… от колко време? Не си спомняше.

Откри Теа, стигнала до половината път, надолу по страничната улица на жилищния квартал. Вървеше стройна и изправена, с ръце, свободно полюшващи се покрай хълбоците. Настигна я с няколко крачки.

– Глупаво е – каза той грубо, – глупаво е да ходиш сама из тази част на града.

– Господарката ми ме чака. – Гледаше право напред, без да обръща внимание на праха, който яростният вятър хвърляше в лицето . – Лепида Полиа не обича да чака.

– Ще вали.

– Няма значение. Обичам дъжда.

Те вървяха мълчаливо.

– Днес се би добре, Варварино.

Той изчисти праха от очите си; вятърът се усилваше. Пак мълчание. Завиха зад един ъгъл и се сблъскаха с нов порив на вятъра.

– Кого убиваш? –

Гласът на Теа едва се чуваше от воя на вятъра. – Ти не убиваш заради удоволствието. Нито заради овациите. Нито заради парите. Кого убиваш всъщност, когато пронизваш с меча си всички тези гърци, гали, траки?

Галий. Императора. Тълпата.

– Всички.

– Дори и мен?

– Само… само веднъж

– Само веднъж ли? О!

– Амазонката. Помниш ли я? Тя имаше… тя имаше тъмни очи… отчаяни, но не… а твоите, те… – заекна той и млъкна, тъй като не намираше думи. – Няма значение.

– Ти я уби.

– Тя го поиска.

– Какво ще стане, ако и аз го поискам? – Теа спря насред бушуващия вятър и отметна главата си назад. – Още сега. Ще ме убиеш ли? Опитвам се от години, по един удар всеки път, но очевидно така няма да стигна доникъде. – Тя протегна ръцете си с дланите нагоре. Белезите по китките се белееха. – Ще ме убиеш ли, моля те?!

– Какво?

– Ето дори ще започна вместо теб. – С едно бързо движение се наведе, грабна остър камък от пътя и го заби в китката си. Кръвта бликна, неестествено ярка на сивкавата светлина. – Довърши го!

– Не! – Той я погледна, погледна я и не можа да откъсне поглед. Не го биваше в думите. – Не!

За миг тя отвърна на погледа му, черните очи бяха толкова безумно нещастни, колкото тези на амазонката. После вдигна кървящата си ръка, притисна я към гърдите си като бебе и отстъпи назад. Извъртя се и каишката на сандала се скъса. Теа залитна, той я хвана още преди да е осъзнал, че тя пада, и я изправи на крака с двете си ръце. Тя се подпря на рамото му, загрубялата от труд ръка се обви около голия му врат, а от нея капеше кръв. Той сконфузено я повдигна от земята, докато вятърът раздипляше косата … Желаеше я толкова безнадеждно. Пусна я и двамата се загледаха един в друг. Устата , помисли си той, сигурно е толкова хладна и сладка.

Първата гръмотевица изрева над главите им и те обърнаха погледи. За пръв път Теа сякаш почувства студа; тя скръсти ръце върху гърдите си и видът на кървящата китка сякаш го удари в каменна стена.

– Аз… аз трябва да се превържа – каза тя и той кимна в мълчаливо съгласие.

Нямаше магазини, нямаше таверни, в които да се подслонят. Само тъмен вход на една жилищна сграда, но вратата беше с решетка. Ариус потропа, но никой не отвори. Вятърът се усилваше и носеше прах на талази и той видя проблясъците на светкавици отвъд далечния край на Колизеума. Търсеше думи – каквито и да е думи:

– Господарката ти… Ще се ядоса ли?

Теа го погледна с празен поглед.

– О! Да. Но… няма значение, свикнала съм.

Ръката му се докосна до нейната, когато минаваха през тясната врата на преддверието. И двамата се отдръпнаха. Тя се наведе, за да подпъхне скъсаната каишка на сандала. Туниката прилепна и очерта кръшното тяло; той видя изящната извивка на талията , на гърба … Извърна се на другата страна.

С ъгълчето на окото си видя как ръцете чевръсто отпориха лента от долната част на туниката и я увиха около кървящата китка. Тя я завърза прилежно с панделката, която придържаше косата и дългата плитка се свлече и разплете на гърба . Разтърси глава и тъмната коса се спусна до талията и като завеса скри лицето . През тази завеса от коса той видя да се очертава профилът , правият нос, устата. Посегна към нея. В главата си чу глас, твърде тих и умолителен, за да бъде този на демона: Не я наранявай.