Чтение онлайн

Някакво животинско ръмжене и тракане на зъби заглуши гласа му.

– Кучета – каза Ариус, като махна с ръка. – Убиват нещо.

– Още не съм свършил с теб. Върни се веднага!

Ариус пресече улицата с олюляващи се стъпки и си проправи път сред боричкащата се маса от кучета. Ръмженето премина в скимтене, когато той ги изрита от пътя си, и те се разбягаха, зъбейки се. Всички, освен онова, което другите бяха нападнали: копринено сиво женско кутре, покрито с белези от ухапвания, единият му крак беше съвсем обезобразен. Той застана на едно коляно и вдигна камък от паважа, за да разбие черепа му.

Но палето имаше

Той пусна камъка и го гушна внимателно, за да не докосне осакатения му крак.

– Без паразити в моите казарми! – Галий дръпна настрани загърнатата му туника, докато Ариус профучаваше край него. – Вероятно е болно.– Ариус затръшна вратата си пред тези думи на недоволство. Сложи кучето на леглото и се вгледа за миг в него.

– До утре ще си мъртво.

Той се изненада, когато кучето започна лекичко да дъвче протегнатия му пръст. Безполезно малко нещо. Би било по-милостиво да му извие врата. Той взе някакви остатъци от кухнята и му даде да яде.

– Теа – каза той и гласът му прозвуча гръмко в тихата стая. – Така ли да те кръстя?

Кучката се стресна от звука на гласа му, тънката копринена кожа потръпваше от студа в стаята.

– Не. Твърде си уплашена, за да си Теа. Тя не се страхуваше. От нищо.

Освен в нощта, когато за пръв път беше загубил битка, когато беше нахълтала в казармените помещения, с очи като горящи дупки насред лицето , и започна да хлипа в обятията му, повтаряйки, че няма да понесе да го изгуби.

– Без име. Не заслужаваш име – ще си мъртва до сутринта Безименното куче започна да дъвче ъгълчето на възглавницата му, когато Ариус зарови лицето си в завивките и заплака.

 Прободох китката си с един решителен удар на ножа и наблюдавах как кръвта закапа от вената ми. Вече нямаше син съд, просто обикновена медна купа, но китките ми бяха нашарени с пресни белези от ножа и аз прекарвах дните си като в сън със старите, добре познати облаци, които замъгляваха очите ми.

– Теа! – дрезгавият глас на господаря ми. – Теа, слез долу!

Аз завързах китката си с безразличие и се изправих, затегнах тъмната роба и сложих шафраненожълтата перука, които ме отличаваха като обикновена проститутка. Вече ги носех от два месеца. Миришех на стотици немити мъже: моряци, каторжници, собственици на таверни. В Брундизиум, на двеста левги от Рим – тук се срещаха всякакви типове.

– Теа!

Олюлявах се, докато слизах по разнебитените стълби, но не беше заради кръвопускането. Напоследък пусках само по капка. Исках да разрежа китката си до костта, но не го правех. Имаше нещо малко и неконтролируемо, което риташе в корема ми, заченато през онези откраднати часове в студената килия, които някога бяха моят Едем! Детето на Ариус. Това ме ужасяваше, но когато забивах ножа в китката си или си варях от билките, които щяха да решат въпроса с обилна струя кръв, ръката ми спираше. Да създам дете на този свят? Казвах си аз яростно. Момиче, за да стане курва като майка си? Момче, за да загине на арената като баща си?

Но не можех да го убия. Дори и да исках, не мислех, че ще умре.

Никое дете на Ариус не би се уплашило от малко кръв.

Гай е мъртъв. Екзекутиран за измяна. Моят съпруг, моят братовчед. Мъртъв.

Трябваше да гледам. Очите му ме обвиняваха, когато стражите го отведоха. Той е мъртъв. Аз съм сама.

– Имаш нови рубини, скъпа Юлия? – пита ме Маркус при следващото си посещение.

– Подарък са – те стягат шията ми, като примка от алени пламъци. – От чичо ми са. Харесва ме в червено. Не в зелено.

– Съпругата ми носи зелено – ми каза той веднъж, – а аз я мразя. Ти трябва да носиш червено.

– Той ти поднася бижутата като извинение – казва Маркус тихо. – Няма да използва греховете на Гай срещу теб.

– Грехове? Какви грехове?

Гласът ми звучи остро. Думите се леят от устата ми, цели потоци, а когато му казах тайната си за гласовете в сенките и очите по ъглите, Маркус ме погледна обезпокоен и ме дръпна да седна на мраморната пейка в атриума, докато говореше за по-леки неща. Той е голяма утеха за мен. Понякога ми напомня за баща ми.

– Дай воля на скръбта си по Гай – ми казва Маркус. – Никой няма да те накаже за това, че скърбиш.

Гай никога не успя да се отпусне с мен. След първите една-две седмици спеше в собственото си легло и се срещахме само на лектуса за вечеря, когато обикновено ме поглеждаше странно и аз осъзнавах, че пак бръщолевя несвързано и гриза ноктите си, докато не започнат да кървят. Той ми се ядосваше, когато отказвах да ям в разточителния му нов триклиниум с изрисуваните златни зверове по стената.

– Виждам очите им – казах му аз тихичко. – Гледат ме.

– Недей, Юлия!

Но аз винаги съм виждала очи. Най-вече очите на чичо ми. Той ми казва да го наричам "чичо", а не Господар и Бог.

– Дори един Господар и Бог трябва да си има някой, който да не се бои от него.

Но аз се боя. А и той наистина е Господар и Бог, поне на моя свят.

– Като каменни плочи – казвам на Маркус в полуунес. – Очите му са като каменни плочи.

Той отново изглежда обезпокоен.

– Добре ли си… Добре ли си, скъпа Юлия?

Веста, свята майко, богиньо на огнището и дома! Как завиждам на твоите весталки, които шепнат насред твоя храм в белите си роби, недокоснати от мъж със смъртна болка! Толкова исках да стана весталка! В твоя храм винаги се чувствам в безопасност и не виждам никакви очи!

Веста, бди над мен! Нямам вяра в никого, освен в теб!

 Дори и новите ми перли не ме утешават.

– Махай се! – метнах едно шишенце с парфюм по Ирис. – Не мога да понасям глупавото ти плоско лице! Вън!

Тя избяга, хлипайки. Каква мудна повлекана! Превръща косата ми в купа сено всеки път, когато я докосне. Ще я изпратя на пазара за роби и ще си намеря нова прислужница, точно така ще направя! Една сенаторска съпруга го заслужава!

Но какво значение има, ако косата ми изглежда като купа сено? Какво значение има, когато тук няма никой, който да ме види?