Чтение онлайн

Ариус чакаше до портата на градината тази вечер, но Теа не дойде. Е, тя невинаги успяваше да се измъкне от онази невестулка – господарката . Леглото му се стори много празно без нея. Липсваше му топлината на тялото , сгушено в неговото, пръстите , преплетени в неговите, косата , разпиляна върху рамото му. Той се усмихна и това вече не му се струваше неестествено.

Следващия следобед той се упражняваше с треньора, а после седна да наблюдава как новобранците замахват и мушкат, застанали един срещу друг.

– Не си отлепяй ходилата от земята – извика той към едно момче с тризъбец от Ориента. – Ето, нека ти покажа… – и в

следващия момент вече ги обучаваше, както бяха правили братята му с него. Както щеше да обучава и синовете си някой ден, неговите и на Теа

– Варварино – извика от сянката на двора с пронизителен глас едно от хубавите момчета роби на Галий. – Твоето момиче е тук.

Ариус с тъп звук заби върха на тренировъчния меч в пясъка и тръгна с неравна походка по коридора. Отвори със замах вратата на малката си килия и се ухили, когато я видя да стои до тесния процеп на прозореца с качулката, все още захлупена върху лицето .

– Теа, ти! Той се спря.

– Много съжалявам – каза Лепида Полиа, като се обърна и свали качулката от високо вдигнатата си черна коса. – Теа не можа да дойде.

Той отстъпи назад инстинктивно, сякаш на пътя му се беше изпречила отровна змия.

– Така ли се отнасяш към старите приятели? – Лепида грациозно свали наметалото си, разкривайки нефритенозелена туника и наниз от перли около шията си. – Някога бяхме толкова добри приятели, Ариус. Спомням си едно конкретно пиршество в къщата на баща ми, когато ти се държа много приятелски.

– Къде е Теа? – думите дращеха слуха му.

– Защо ти е, няма я… – Лепида кацна на крайчеца на леглото му и проточи врат като любопитна птица. – Съвсем я няма, скъпи мой Ариус.

Нещо студено се разви от спиралата в дъното на стомаха му.

– Какво искаш да кажеш?

– Баща ми я продаде. Търговецът на роби я изведе от града. А, да, мисля, че беше вчера сутринта.

Търговец на роби!

– Къде я заведе?

– Е, защо очакваш да знам това? – рече тя, докато разглеждаше боядисаните си в златисто нокти. – Какво ме интересува някаква си робиня?!

Стаята се завъртя и побеля. Същият ефект, помисли си бегло той, както когато те ударят по главата с шипа на щита.

– … знам, че беше привързан към нея, разбира се – продължаваше да бъбри Лепида, – но тя не струва. Наистина. Пускаше се на всички мъже в къщата.

Теа. Теа с полузатворени очи, докато пееше, Теа, която се смееше нощем, Теа, която го целуваше в мрачното преддверие и го учеше да бъде нежен. Теа...

– … наистина бях доста разочарована, когато предпочете нея пред мен, нали разбираш – една мека малка ръка докосна рамото му и започна да го гали лекичко. – Но мисля, че мога да бъда убедена да забравя за това. В настроение ли си да ме убедиш, Ариус?

Теа. Теа. Теа.

Той се протегна и постави дланта си върху лицето на Лепида. Сините очи заискриха и тя извърна глава, за да впие игриво зъбите си в палеца му.

– Ти – проклета кучко!

Той вкара ръката си в косата и я блъсна в стената.

Тя залитна, отскочи от удара и преди да успее да вдигне и пръст, той беше грабнал ножа от масата и я беше проснал на леглото.

– Къде е Теа? – върхът на ножа опираше в меката бяла шия. – Къде е?

Лепида пое въздух, за да изпищи, а той покри устата с твърда ръка. Остри малки зъби се забиха в дланта му, вече не игриво, но демонът ревеше в кръвта му и той не почувства нищо.

– Ще

те нарежа като печено месо – прошепна. – Къде е?

Лепида се мяташе безпомощно под тежестта му и се опитваше да изсъска някакви заплахи под ръката му.

Той прокара ножа през високо вдигнатата на кок коса. Издърпа една прерязана черна къдрица и я размаха пред очите .

– Ще те обръсна, ще те оставя плешива, като прокажена. Къде е тя?

Сините очи изливаха отрова върху ръката му.

Той отряза още една шепа от косата .

– Къде е тя?

– В публичен дом, ето къде! – изсъска Лепида, когато той дръпна ръката си. – В някой публичен дом, в който и да е публичен дом в империята, където диваците плащат за курви.

Още един сноп копринена черна коса се свлече на пода.

– Къде?

– Мислиш ли, че знам? Мислиш ли, че ме интересува? Тя е на левги разстояние, ето къде е – обслужва всички животни в Остия или Брундизиум и ти никога вече няма да я видиш!

Още една бяла експлозия се взриви пред очите му, а Лепида Полиа надаваше крясък след крясък, докато той кълцаше косата на кичури. Огърлицата се скъса, перли падаха като дъжд с меко почукване върху обърнатия му на пода щит. Бяха нужни петима от главорезите на Галий, за да откъснат ръцете му от шията .

– Драга Лепида! – пърхаше развълнувано Галий около нея. – Най-искрените ми извинения! Ще бъде най-жестоко наказан Тя го отпрати.

– Сега изглежда отвратително, – помисли си Ариус с блуждаещ поглед. Лицето е на червени петна от ярост, а косата – остригана на три пръста от кожата. Той видя как устата се отваря, за да изплюе жлъчта , но нищо не достигаше до ушите му. Дори когато я изведоха през вратата, все още бълваща обещания за мъст, и после, когато Галий го заплашваше – не чу дори и дума.

Би се срещу трима мароканци в Колизеума следващия месец. Беше битка, която никой никога нямаше да може да забрави. Той заби меча си през ухото на единия, пръсна черепа на втория с шипа на щита си, а когато третият пусна меча си и вдигна ръка, за да моли за милост, той сви пръстите си като куки и изтръгна гръкляна му с голи ръце.

Тълпата го понесе на рамене по улиците същата вечер, разбиваха прозорци, разбиваха кани, разбиваха глави, а той мачкаше всичко пред себе си и ръмжеше, и пиеше. Надигна цяла бъчва с вино над главата си, за да пие, счупи челюстта на един пияница, защото го беше настъпил, а когато една проститутка обви ръцете си около врата му и го целуна, той я целуна в отговор, докато не пусна кръв. Зимната зора се показа студена и стоманеносива още преди Ариус да успее да се замъкне, олюлявайки се, до улица "Марс". Остра болка, като шип, пронизваше слепоочието му, туниката му беше цялата в петна от нечия кръв.

– Значи се върна – каза студено Галий. – Трябва да наредя да те убият с удар по главата, като бясно куче!

Ариус се поклащаше безразличен.

– Но можем да се смятаме за благословени, скъпо момче, по две причини. Първо, Лепида Полиа в края на краищата е решила да не казва на баща си за твоето безобразно поведение. Иначе неговите пазачи отдавна щяха да почукат на вратата ни, за да поискат кръвта ти. И второ, един испански сановник ни изпрати това, като награда за великолепния двубой. – Той вдигна една тежка кесия. – Грижи се кесиите да продължават да пристигат, гладиаторе, и аз ще се грижа за теб. Чуваш ли ме, момче?