Господарката на Рим
Шрифт:
– Не си длъжна да се омъжваш за мен, нали знаеш – каза той, когато Лепида отвори прекрасната си уста. – Аз съм стар, прегърбен и със затвърдени навици. Не, не ме прекъсвай. Прекарвам половината от времето си в Сената, а другата половина – в библиотеката. Пиша трактати, презирам приемите и имам син, който е с две години по-голям от тебе. Със сигурност не съм подходящ партньор за хубаво младо момиче.
– Чудех се, Маркус… Защо да се жениш повторно сега? – тонът на Лепида беше сдържан, но аз знаех, че тя умира да чуе отговора. – След като толкова години живееш разведен?
– Предпочитам да съм сам. – Маркус помръдна изгърбеното си рамо. – А дори и да не беше така, не много жени биха взели саможив,
– Но с твоя ранг, твоето образование, твоето потекло
– А, да, моето потекло… – в интелигентния му глас се промъкна весела нотка. – Императорската ми кръв може и да е била придобита незаконно, но аз съм последният жив внук на император Август. Император Тит ме считаше за безобиден, но брат му е доста по-подозрителен по природа. На Домициан му харесва да ме поставя в неудобно положение и колко други средства има, за да накараш един ерген да се почувства неудобно, освен когато го принудиш да се ожени. – Той се поклони учтиво. – Особено за красиво момиче като теб, на което много повече подхожда млад мъж.
Аз ясно разчетох това малко ласкателство. Но какъв по-добър начин да стъпчеш евентуалния си съперник от възможността да го унижиш… а какво би унижило горд, аскетичен сенатор толкова, колкото ако е женен за вятърничаво дете? Много мъже на средна възраст може да си взимат съпруги по на петнайсет, независимо че Рим им се присмива зад гърба, но не и мъж като сенатор Норбан. Никой не се присмиваше зад гърба на сенатор Норбан, но благодарение на злобата на императора, сега вече щяха.
Лепида, разбира се, изпусна подтекста.
– Значи императорът е избрал мен за теб? – Усетих как тя се зарадва на този дребен императорски каприз. – Ами щом той го иска.
– Не – гласът на Маркус стана сериозен, – ако предпочиташ друг – бих те разбрал и ще откажа този съюз.
– Би се опълчил на императора? – Очите изглеждаха много сини на фона на бялата пала, с която се беше загърнала в есенния студ. – Заради мен?
Аз откъснах очи от зеленината. Горкият Маркус Норбан. Дори и внукът на проницателния император Август можеше да падне жертва на две уж искрени сини очи. Бързо се захванах с плочките на фонтана. Квинт Полий организираше друго пиршество за гладиаторите след една седмица, а вече имаше премного работа.
– Знаеш ли, реших за Маркус – казах на Теа в банята, докато се изтягах на мраморната масажна маса. – Мисля, че все пак ще се омъжа за него.
– Да, господарке.
Пръстите на Теа размачкваха гърба ми. Може и да беше непохватна, грозна, подмолна и груба, но определено имаше вълшебни ръце.
– За Маркус. Вярно, че е стар, но това го прави по-лесен за контролиране. За нула време ще яде от ръката ми.
– Хм… – Теа не звучеше искрено.
Никога не бях сигурна дали не прави физиономии зад гърба ми.
– Даже да е стар, грозен и прегърбен, той все пак е сенатор – продължих аз, – а и има императорски произход. Е, в известен смисъл императорски. А и не е задължително да оставам омъжена за него завинаги – той просто ще ми бъде като трамплин. Веднъж щом стана Лепида Полиа, красивата сенаторска съпруга, и започна да се движа в кръговете на патриции, управители на цели провинции и висши военачалници, сред които да избирам, ами тогава ще мога да направя своя избор, защо пък не? – Подпрях брадичката си с ръка. – Ох, толкова много планове имам! Виждам как всичко се подрежда пред мен точно както аз искам… Повече лявото рамо
– Да, господарке.
– По-нежно. Все още имам синина. И то каква! Преди две вечери татко организира друг прием за гладиаторите и Варварина отново беше
почетен гост… Накарах робите да забъркат виното на татко два пъти по-силно от обикновено и той изобщо не забеляза, когато се измъкнах в тъмната градина, където седеше Варварина, клатеше крака и гледаше нагоре към студената далечна луна. "Прекрасна луна" – прошепнах аз и го целунах– Най-накрая е мой! – казах на Теа със задоволство и се завъртях на една страна на масажната маса, за да може да стига под ръката ми.
– Моята господарка обикновено постига това, което желае – отбеляза Теа.
Извърнах се, за да я погледна, намръщена, но тя стоеше безизразна както винаги. Пък и имаше право в крайна сметка. Аз обикновено наистина постигах каквото исках, а исках Варварина. В тъмната градина той сложи ръцете си върху раменете ми, вероятно за да ме отблъсне, но изведнъж пръстите му се впиха в плътта ми, а зъбите му разкървавиха устните ми.
– Всичко беше ужасно вълнуващо! – повдигнах и другата ръка, за да може Теа да масажира тялото ми и от тази страна. – Той е същинско животно! Щеше да ме завлече някъде, да ме хвърли на тревата и… ако неговият ланист ненадейно не беше изскочил отнякъде. – Много жалко.
– Масло от сандалово дърво или жасмин, господарке?
– Чудя се какво ли би направил татко, ако разбереше… – Изсмях се, като извих гърба си. – Би побеснял. Но наистина, каква е разликата между това, което аз искам, и онова, което искат всички патрицианки?
Разбира се, щеше да стане огромен скандал – младо момиче от добро семейство, прелъстено от гладиатор! Но нима именно това не го прави още по-вълнуващо?
– И наистина, защо трябва абсолютно всичко да отиде за Маркус? – мислех на глас. – Защо и аз да не получа нещо? Мога достатъчно добре да се правя на уплашена в сватбената нощ и да занеса малка торбичка с пилешка кръв в леглото, както правят всички младоженки, в случай че съпругът е твърде пиян, за да се представи подобаващо. Но тогава ще имам и още нещо, което да занеса в леглото. Нещо, за което да си мисля, докато скучният стар Маркус е върху мен. – Теа втриваше жасминено масло зад ушите ми и аз затворих очи. – Ще има две големи силни ръце, за които да мисля, вместо...
– Господарке… – Теа ме прекъсна, прекъсна ме! – Не искам да слушам тези...
– Не искаш? – очите ми се отвориха широко. – И защо така, Теа? Ти да не си девица весталка? Достатъчно често съм те чувала да пъшкаш под баща ми.
– Извинете, господарке. Не биваше да го казвам. – Тя се зае с шишенцата с парфюм и с масажните масла. – да ви подам ли вече робата?
– Знам защо не искаш да слушаш за това, Теа… – усмихнах се, като почувствах лек трепет на задоволство в себе си. Най-сетне нещо се беше пропукало зад нейното издължено празно лице. – Защото ревнуваш! Да, така е. Ти малко си падаш по смелия див варварин, нали? Ти ли се криеше зад един храст вчера вечерта и гледаше как той ме целува? Болеше те и ти се щеше да си на мое място, нали? – Протегнах се замечтано, като се извърнах толкова назад, че усетих дъха на Теа върху лицето си. – да ти кажа ли какво е усещането, Теа? Да бъдеш сграбчена от тези здрави ръце, да бъдеш вдигната над земята от тези силни ръце, притисната от тази яка челюст. Лицето беше като от дърво, но очите ме мразеха.
– Горката малка Теа – усмихнах се аз. – Ще ти дам няколко медни монети следващия път като ходим на пазар и ще можеш да си купиш един от онези шарени малки портрети, които търговците предлагат покрай Колизеума. Завържи си го около врата на панделка и вечер го слагай под възглавницата си
– Това ли е всичко, господарке?
– Да, можеш да си вървиш. Нямам повече нужда от теб.
Поне засега. Веднъж да успея да вкарам Варварина в леглото си, щях да я накарам да гледа.