Чтение онлайн

Сгънах писмото.

– Отговор?

– Не.

Той се беше облегнал на стената, скръстил ръце пред широките си гърди, загледан през прозореца.

– Това няма да хареса – казах аз и в този миг забелязах, че един белег зад ухото му нарушаваше равната линия на червеникавата му коса.

Никакъв отговор. Поклоних се, обърнах се да си вървя и...

– Стори ми се, че те видях в "Златния петел" миналата седмица.

– Да. Собственикът на таверната харесва как пея.

Видях Ариус там на следващата вечер, пиеше. Глух за песните ми.

Друго писмо следващата седмица.

–

– Добре.

– Днес е горещо.

– Горещо?

– О… или може би не. В Иудея вероятно става много по-горещо.

– Не, не, наистина е горещо.

Всяка седмица идвах с поредната бележка на Лепида, пълна с правописни грешки. Четях ги на глас. После чаках свенливите реплики, които неотменно следваха.

– Пак си се рязала? – посочи той един ден прилежно превързаната ми китка.

– Да – казах спокойно, като обърнах ръцете си, за да скрия белезите.

Твърде късно.

– Китките ти изглеждат като гърба ми – отбеляза той и ме погледна.

Просто очи, сиви очи, и не толкова студени, колкото хората твърдяха, че са.

Сред робите на Полий имаше една перачка, стара жена от Бригантия. Помолих я да ме научи на някоя песен, песен от Британия. Беше нещо прекрасно, което омайваше слуха, а странните думи се лееха хладни и гладки от устата ми.

– Песен за дома – каза старата жена, – като всички робски песни.

На следващия ден в "Златния петел", вече призори, когато пияниците оклюмваха глави, а Ариус пиеше мрачен в своя ъгъл, аз изпях бригантийската песен за дома. Изпях я ниско и меко, така че мелодията се плъзна хладно през бездушната стая, изпях я така, че влажен островен бриз освежи застоялия въздух, изпях я, застанала над самия Ариус, докато той стоеше впил поглед във виното си. Не погледна нагоре, но...

– Къде я научи? – попита ме следващия път, когато дойдох с една от бележките на Лепида.

Свих рамене.

– От една робиня.

Не каза нищо повече, но започвах вече да отличавам равнодушието от преминаващите сенки по лицето му, проблясъците и огънчетата в очите му… и бях доволна.

Жегата го подлудяваше. Скуката, бездействието, но най-вече мързеливата знойна жега. Той се ужасяваше от арената, будеше се потен, когато споменът за аплодисментите нахлуваше в главата му, но мисълта за наближаващите игри ставаше по-поносима. Всичко беше по-поносимо от това да чувства как собствената му кръв кипи във вените.

Той излезе на двора, където пладнешкото слънце нажежаваше въздуха и носеше вълни от мараня над твърдия пясък, след това грабна дървения меч. Свали туниката си и започна да тренира – безмилостни механични движения, които удовлетворяваха поне тялото му, ако не духа му. Треньорът му нареди да се упражнява срещу един грък, а Ариус, без да изчака поздрава му, се нахвърли и изби меча му с подмолен страничен удар.

– Я по-кротко! – Гъркът отскочи от пътя му. – Това е просто тренировка!

Убий го, шепнеше демонът в главата на Ариус.

Той се втурна напред. Гъркът вдигна меча си и дървото се удари в дърво с тъпо изскърцване. Мечът на Ариус се счупи при дръжката и се разхвърчаха трески. Гъркът отскочи назад, а Ариус се хвърли към него и заби счупената дръжка на меча си в носа му. Гъркът се строполи и двамата се претърколиха в ожесточена борба на земята. Ариус сложи ръцете си върху потното му гърло, грапаво от полепналия пясък Убий

– Достатъчно, скъпо момче.– Той примигна.

– Пести се – каза лениво Галий от сянката на портата, – искам те свеж за игрите Романии през септември.

Пръст по пръст Ариус отпусна хватката на ръцете си. Дръпна се назад. Изправи се на крака. Беше облян в пот.

– Ти, мръсен кучи син! – изръмжа гъркът. – Счупи ми носа!

Убий го, шепнеше демонът в главата на Ариус. Искаш го. Убий го.

Обърна се и си тръгна. Докато прекосяваше двора, усещаше сърдитите погледи на другите бойци. На улицата, от другата страна на решетките, го зяпаха любопитните очи на минувачите. Зачуди се колко време бе изминало, откак животът му беше постоянно наблюдаван от непознати.

Нямаше вятър, но потта по кожата на Ариус вече се бе изпарила. Прониза го острата болка на носталгията, усети копнежа по прохладните дъждове и зелените хълмове, по сладките мъгли, които целуваха кожата, и по нежните ветрове, шумолящи в дъбовите гори. Бяха му омръзнали сухото безплодно небе и горещият безжизнен въздух. Жегата щеше да го изцеди и да го превърне в съсухрена шушулка без душа много преди да остарее.

Обърна се, замахна яростно във въздуха. Вече се беше събрала цяла тълпа покрай двора, надничаха през решетките и се обзалагаха.

Убий ги.

Беше на път да тръгне към килията си, когато забеляза Теа през решетките. Тя стоеше на ъгъла на двора, малко настрана от тълпата, с кошница, подпряна на тясното бедро, а сплетената черна коса висеше преметната през едното рамо. Вероятно бе тръгнала към Форума. Но беше спряла и го гледаше със своя тъжен кротък поглед. Той задържа очите си върху нея. Тя отново носеше една от онези проклети превръзки около китката си.

Не знаеше защо – но вдигна меча си и я поздрави.

– Аве, цезаре! – чу в главата си рева на гладиаторите. Тези, които ще умрат, те поздравяват! Той изписа изящна дъга с острието, като върхът му мина едва на педя от пясъка, продължи с намушкване на въображаем враг, отдръпване назад, завъртане и финт. Бавен и елегантен танц с меча, слънцето напичаше гърба му и създаваше отблясъци по острието, пясъкът скърцаше под ходилата му, всеки мускул от тялото му се плъзгаше плавно като топъл мед. Погледът на Теа не се откъсна от него.

Фукльо, подиграваше се малкият черен демон.

Ариус се завъртя около оста си, издигна меча високо над главата си и го заби дълбоко в пясъка. Той започна да вибрира напред-назад, дръжката жужеше под ръката му и тогава обърна очи към Теа.

Тълпата аплодираше, но звукът беше много далечен. Беше я накарал да се усмихне.

– Още едно писмо от господарката ми. – Теа вдигна вежди. – Искаш ли да ти го прочета? Вече знаеш как звучат думите .

Той сви рамене, докато се мъчеше да вдене една игла, която беше взел назаем от някаква робиня. Ръкавът на туниката му беше съдран.

– Тогава няма да си правя труда. – Теа сложи ръце на кръста. – Някакъв отговор? Тя постоянно ме пита раздразнено защо не казваш нищо.

– Има очи на невестулка. Кажи , че това съм казал.

Лицето на Теа се озари от смях.

– Тя ще ме нашамароса, без да мигне окото, но ще си струва.

Кратка тишина. Ариус успя да вдене иглата и започна да мушка с нея през скъсания си ръкав където свари.