Господарката на Рим
Шрифт:
– Това ли е Юлия? – проточи шия Лепида.
Аз разглеждах императорската племенница с любопитство – онази, която уж искала да стане девица весталка. Беше много дребна, косата – сламено безцветна, фигурата – стройна и детинска в бялата роба. Пламтящият младоженски воал изсмукваше всичкия цвят от лицето . Бледите устни се усмихваха, но усмивката не изглеждаше истинска, ами като за сватба.
– Няма подходящия тен, за да носи червено – каза господарката ми твърде тихо, за да я чуе годеникът . – Кожата е като неузряло сирене. Аз ще изглеждам много по-добре на моята сватба.
Младоженците сплетоха ръцете си в знак на съюз и произнесоха
– Тя трябва да се усмихва – критикуваше Лепида. – Никой не иска да вижда младоженка, която изглежда като труп на собствената си сватба.
Преди процесията младоженецът трябваше да изтръгне девойката от обятията на майка , като символ на кражба. Майката на Юлия беше покойница; чичото я заместваше. Юлия спусна червения воал върху белезникавата си коса и кротко се остави в ръцете му. Докато женихът с двете си ръце се опитваше да я издърпа, погледът ми се вдигна към императора.
Беше висок мъж, енергичен и с добро телосложение, малко над два пъти по-възрастен от мен. Той отразяваше слънцето с избродираното си със злато пурпурно наметало и златна диадема. Едри флавиевски плещи, които щяха да затлъстеят, когато остарее. Румени бузи и широки, добронамерени черти.
Очите ми се преместиха обратно върху племенницата му, сгушена в прегръдките на новия си съпруг. Стана ми жал за нея. Робиня да съжалява императорска роднина – не знам защо го изпитах. Тогава тя вдигна очи, които за момент се срещнаха с моите, и в мига преди да сваля погледа си към земята, аз видях, че в деня на собствената си сватба – светъл и красив пролетен ден, когато целият свят лежеше в краката – Юлия Флавия се чувстваше изгубена и ужасена, и сама.
– Е, това беше! – Полий плесна с ръце и аз, стресната, подскочих. – По-добре да вървим към арената. Първото представление е наистина великолепно, уверявам ви. Намерих дузина раирани коне от един африкански търговец; той ги нарича зебри. По предложение на сенатор Норбан наехме носилка и хванахме прекия път по улица "Марс". Аз подтичвах зад тях пеша, докато Лепида се притискаше към своя годеник и с внимание следеше всяка негова дума, като го поглеждаше изпод дългите си черни мигли. Паяк, оплитащ муха в паяжина.
Полий продължаваше да си говори за това колко умно било от негова страна да купи двайсет тигъра от Индия, когато се наложи носилката рязко да отбие встрани. Огромна каляска, обкована с желязо и заключена с катинар, блокираше пътя, а до нея – носилка, която държаха шестима златокоси гърци. Докато гледахме, портата с решетки като на затвор се отвори и от там, марширувайки, излязоха група мъже. Броните им проблясваха изпод пурпурните наметала, докато се качваха в каляската, а лицата им под шлемовете оставаха мрачни. Гладиатори на път към Колизеума.
– Бойците на Галий. – Полий дръпна пердето, за да вижда по-добре, но се намръщи. – Третокласни, всичките. И все пак са добра стръв за лъвовете. Както и самият Галий, мен ако питате. В носилката е той.
Дебел мъж с бретон от мазни къдрици, падащи върху челото му, се наведе навън през оранжевите копринени завеси, за да се провикне
през портата.– Бавиш ни, скъпо момче.
През портата на школата на Галий излезе едър мъж с червеникава коса, гал или британец. Той носеше тежки железни брони на краката си, зелена препаска и абсурден шлем със зелени пера. Предпазен наръкавник покриваше ръката му, кожени каиши опасваха незащитените му гърди и покрития с белези гръб. Лицето му беше непроницаемо като гранит – и аз го познах.
Робът. Онзи, който се би в игрите по случай възкачването на императора преди месеци. Спомням си, че дори се просълзих за него, също както се просълзих за лъвовете, когато паднаха на арената с копия, забити в мускулестите им гърди. Бях си помислила, че е мъртъв. Дори и след като императорът го бе помилвал, се наложи да го извлекат навън с куки, както правеха с мъртвите лъвове. Но той не беше мъртъв. Беше се върнал като гладиатор.
– Побързай, Ариус – нетърпеливо извика ланистът от носилката си. – Задръстваме пътя.
Той се подпря на каляската и скочи вътре. Ариус. Значи това беше името му.
За първи път закопнях да гледам игрите.
Подземните нива на Колизеума бучаха като тръбите на водопровод. Робите се щураха през осветените с факли коридори, някои с камъни за точене на оръжията, други с остри прътове, с които да мушкат животните, за да ги настървят, преди да ги пуснат на арената, някои с големи гребла, за да извличат мъртвите. В далечината се чу рев на лъв или може би на умиращ човек.
– Основната битка е в два – изджавка един разпоредител към Галий вместо поздрав, като оглеждаше гладиаторите. – Дръж ги настрана дотогава. Кой е Британеца? Той е на ред веднага щом тигрите приключат с онези затворници.
Няколко изсъскани думи от Галий и Ариус се озова в тъмен коридор. Пролетната топлина никога не проникваше в недрата на Колизеума; коридорите бяха усойни и студени. От земята се издигаше фин прах, вдигнат от вибрациите, които предизвикваше публиката с ликуването си.
С макара изтеглиха Ариус на горните нива; един роб го отведе до портата и припряно бутна в ръцете му меч и тежък щит.
– Късмет, гладиаторе!
Ариус зачака, като прокарваше пръст нагоре-надолу по острието на меча си. В мрака видя очертанията на дървен меч.
Аплодисментите стихнаха. Той долови неясно гласа на говорителя на игрите.
– А сега… свирепостта на Британия… довели сме ви… Ариус Варварина… в ролята на.. Механизмът за задвижване на тежката врата издрънча и тя започна да се издига. Ослепителна светлина заля коридора.
– АХИЛЕС, НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ВОЙН НА СВЕТА!
Овациите го блъснаха като стена, докато крачеше към светлината. Петдесет хиляди гласа крещяха името му. Неясни очертания на ярки копринени туники и бели тоги, бледи кръгове на лицата и черни кръгове на зейналите усти на фона на поразително синьото небе. Никога през живота си не беше виждал толкова много хора.
Усети се, че гледа втренчено пред себе си, и с трясък свали забралото си. Нямаше нужда да разбира кой беше Ахилес, нито каква роля щеше да играе. Убиването си беше убиване.
Демонът радостно се разви от спиралата си в гърдите му.
Гласът на говорителя прозвуча отново, за да укроти овациите.
– А сега – достойни противници на могъщия герой Ахилес. Портата в другия край на арената издрънча. Ариус захвърли плаща от раменете си и вдигна меча, като се приведе и зае поза за битка.