Чтение онлайн

– Със сигурност робите могат да свършат това вместо теб – отбеляза Теа.

Ариус отново сви рамене.

– Мразя да моля Галий за каквото и да било.

– В такъв случай ще трябва да се научиш как да си кърпиш дрехите. Правиш го съвсем погрешно, знаеш ли?

Ариус установи, че се беше разсмял. Дрезгаво.

– Така и не се научих да шия.

– Ще те науча.

– Добре. – За пръв път той я заведе в малката си килия, наблюдаваше я как докосва каменната стена, облегалката на стола, грубата завивка на леглото. – Какво?

– Не е каквото очаквах. Аскетично. – Обърна се, като отново се усмихна. – Иглата?

– Ето.

– Добре.

Сега седни.

– Защо?

Тя сложи ръце върху раменете му и го бутна да седне на стола. Гласът беше игрив.

– Защото аз съм учителката, а учителката трябва да стои надвесена над ученика. Преди всичко тази туника трябва да бъде свалена. Не кърпим дрехите върху себе си.

Той послушно се измъкна от туниката си. Все още носеше тренировъчната си препаска от сутрешните упражнения, но се почувства гол. Едното ъгълче на устните на Теа потрепна в усмивка, но ръцете пипаха съвсем професионално, когато обърна туниката наопаки.

– Ще трябва да подрежем стърчащите конци. Имаш ли нож?

– Галий не ми позволява да държа нищо остро.

– Мисля, че не мога да го виня. Тогава просто напъхай нишките навътре и прихлупи краищата. – Показа му как. – Сега вземи иглата и започни да шиеш с ето такъв бод.

Неговите бодове изглеждаха груби до нейните.

– Не е хубаво.

– Версенжеторикс да не е победил Юлий Цезар още в първата битка? Опитай пак. Внимавай, ще счупиш иглата, ако я стискаш толкова здраво. Това не е меч, Ариус.

Името му звучеше сладко от нейната уста. Тя се наведе над рамото му, ръката , загрубяла от труд, беше нежна, докато се опитваше да насочва движенията на неговата. Той почувства дъха да милва врата му, краищата на сплетената коса галеха голото му рамо. Кожата беше гладка и хладна в душната жега. Малката килия изведнъж му се стори много по-гореща.

Иглата се счупи в ръката му.

Той скочи рязко, като я блъсна назад на леглото.

– Вън!

– Моля? – паднала сред грубите му завивки, тя изглеждаше слисана. – Ариус

– Махай се! – каза освирепял той.

Преди демонът да успее да прошепне: Нарани я.

Нещо в лицето помръкна. Втората жена, която той изхвърляше от стаята си. Но тази си тръгна, без да каже дори дума, излезе тихо, сама.

Той затръшна вратата след нея. Подпря гърба си на резето, захлупи лице в дланите си и се заслуша в тихите стъпки, които се отдалечаваха по коридора. Сега тя минаваше през вратата, сега портите се затваряха след нея, сега вървеше обратно към къщата на Полий и своя син съд. Той отвори вратата със замах:

– ГАЛИЙ!

– Да, скъпо момче?

Неговият ланист се появи в коридора, наконтен и нагизден с бижута, готов за прием, едно хубаво момче роб носеше медальона му.

– Не я пускай да влиза повече тук. Никога.

Той тресна вратата, а демонът се изсмя.

– Внимавай с тези гривни, тъпачко!

Празниците Волтурналии отминаха и господарката ми се върна.

– Какво лято! – тя се протегна като котка, невероятно бледа, гладка и очарователна. – Тиволи е толкова красив през август; изобщо не е горещо. Колко жалко, че трябваше да го пропуснеш. Богове, Теа, наистина изглеждаш кафява. Цялата си суха и изгоряла като седло. Както и да е, никога няма да познаеш какво е направил императорът! Маркус разбра новината преди всички други. Развел се е с жена си! Император Домициан, имам предвид. Отпратил я

е в Брундизиум или Тоскана, или там някъде. Можеш ли да си представиш? Тя вероятно е имала любовник – говорят за онзи артист, онзи, дето се казва Парис, който играе в Театър Марцелус. Хич не виждам една императрица с актьор, така че вероятно са само слухове, но казват, че Домициан все пак е наредил да го убият. Той е много ревнив съпруг.

– Да разопаковам ли вече, господарке?

– Да. Маркус ще идва на вечеря днес, така че не прибирай жълтата копринена туника. Не си прави труда да вадиш бижутата, не е нужно да съм хубава за него. – Тя се загледа нервно в годежния си пръстен, а после погледът отново се стрелна към мен. – И така, Теа...

– Жасминовият парфюм, господарке?

– Не сменяй темата, Теа! Как се справи с малката си лятна задача?

– Той не получи последните три писма.

Изящните черни вежди се събраха.

– Ако си ги загубила...

– Не. – Заех се с шишенцата с парфюм. – Той не пожела да ме приеме.

– Как така не пожела да те приеме?

– Отидох да занеса едно писмо… – говорех с равен тон. – Каза ми да се махам.

– Какво? Защо?

– Не знам.

– Тъпачка, всичко развали! – Лепида замахна и ме зашлеви по бузата. – Трябваше да се досетя, че все някак ще объркаш нещата! Как посмя!

Тя се завъртя и започна да фучи из стаята в ярката си копринена туника. – И как смее той! Той е нищо; той е просто гладиатор. Не знае ли коя съм аз? Ще кажа на баща ми да го хвърли на лъвовете! Аз ще… – Очите ме стрелнаха отново. – Той си има някоя, нали? Коя е тя? Някоя курва патрицианка? Някое момче трибун?

– Не. Той просто… не обича хората.

– О! – За момент спря да крачи. – Може би е просто срамежлив?

– Ами...

– Кой би могъл да си помисли? Варварина – срамежлив! Предполагам, че си има причини. Искам да кажа, той едва ли някога е бил с някоя като мен! Може би все още може да се направи нещо… – Тя се изтегна елегантно на креслото и ме прониза с острия си като игла поглед. – Не че имам намерение да моля теб да предаваш други писма, след като вече така си оплескала нещата. Веднага щом се поклоних, за да си тръгна, изпратих благодарствена молитва. Богът на евреите е строг, безпощаден, шегаджия, но понякога е милостив. Да, Лепида Полиа се беше върнала и за мен бе дошъл краят на пеенето по таверните, но пък нямаше да се налага да виждам Ариус отново. А със сигурност, ако не го виждах, нямаше да виждам и как върти меча с две ръце из тренировъчния двор, докато сивите му очи се срещат с моите над острието, за поздрав Бойци. Лош избор за… Ами всъщност лош избор за каквото и да е. Знаех всичко за инвестициите, след като живеех в къщата на Полий. Гладиаторите са лоша инвестиция. Твърде бързо умират.

– Теа! – Огромна, влажна ръка се лепна върху лакътя ми и аз погледнах нагоре в развеселените очи на Квинт Полий. – Теа, ти си точно това, което ми трябва.

Загърнат в груба наметка с дълбока качулка, той успя да стигне до Портата на Аврелий.

– Хей, ти! – Един от пазачите го изгледа властно изпод вежди. – Никакво измъкване, тайно като престъпник! Дай да ти видя документа, както е редно… Я чакай, аз те познавам! – Вгледа се по-добре. Ариус покри гладиаторската си татуировка на ръката, но твърде късно… – Виждал съм те на арената. Ти си Варварина! Какво правиш? – Ариус заби и двата си юмрука в корема на пазача и побягна. Шестима стражи го повалиха по средата на прашния път.