Господарката на Рим
Шрифт:
Трябваше да имам меч, не можеше да събере мислите си, докато го влачеха към улица "Марс" за лактите. Никога нямаше да ме задържат, ако имах меч.
– Да, благодаря ви – каза хладно Галий, докато с щедра ръка даваше пари на стражите, – ще бъде окован във вериги по време на тренировките следващия път… Скъсал сухожилието на един от стражите? Със зъби? Може би това ще облекчи болката.
Още пари преминаха от ръка в ръка и четирима от главорезите на Галий сложиха окови на китките и глезените му. Чувайки познатото до болка дрънчене на веригите, Ариус знаеше, че този път няма да има приятелски потупвания и усмивки.
Веднага щом портата се затвори зад ругаещите стражи, Галий се обърна и го удари два пъти силно през лицето с тежката
– Глупаво момче! – изсъска ланистът и зареди низ от гнусни ругатни, използвани от утайката на обществото.
– Произходът ти си проличава, Галий – изрече Ариус и още един удар разтресе главата му и я блъсна в стената.
– Значи предприе великия си опит за бягство, а? – изплю се Галий. – И какво ми струваше това на мен? Доста пари, ето какво ми струваше! Глупаво момче!
Още един солиден удар.
Ариус усети вкуса на кръв в устата си и почувства как в него се надига зловеща бодрост. Побой, вериги и псувни; това е разменната монета, с която умееше да търгува.
– Да пукнеш, дано, Галий! – той оголи окървавените си зъби в злъчна усмивка.
Този път един от главорезите на ланиста дойде, за да свърши черната работа.
– Нанасяш щети върху собствената си инвестиция, не мислиш ли? – запита Ариус замаян.
– О, вече надраснах грижите за инвестициите си. – Очите на Галий бяха тесни процепи, почернени с въглен. – Инвестицията ми вече изтече в канавката. Искаш ли да знаеш защо, Варварино? Защото императорът реши да обяви война на хатите [11] . Потегля към Германия, за да се присъедини към легионите си, така че кой мислиш ще хвърли пари за игри през септември, когато той няма да е тук, за да ги гледа? Съмнявам се, че изобщо ще има каквито и да било игри. А това означава, че през цялото лято, докато ти се напиваше до безсъзнание, аз губех пари!
11
Хати – германско племе. – Б.ред.
– Твърде жалко – съчувствено рече Ариус и една тежка десница разцепи устната му.
– Ти все пак ще се биеш, момче! Може и да не е в Колизеума, може и да не е сред розови листенца и сребърни монети, които се сипят по главата ти, но повярвай ми, ти ще се биеш! На всяка долнопробна арена с крастави лъвове и дърти гладиатори, пред всяка смрадлива редица сергии, където биха се струпали някакви дрипльовци, за да те гледат как умираш – ти ще се биеш! Ще възстановиш всичките пари, които пропилях по теб! И то извън Колизеума, където няма кой да следи за правилата, извън него никой изобщо не си губи времето с правила, така че, когато умреш с вътрешности, провиснали до коленете, и с меч, забит в гърба, аз ще съм там, за да гледам. И ще се усмихвам, скъпо момче, защото ти само хабиш въздуха, който дишаш!
– Не толкова, колкото теб – отвърна му Ариус в замъглен унес. – Ти – ведро с гранясала свинска лой!
Той здраво стисна очи, когато главорезите на Галий се доближиха.
Тази нощ спа по корем. Гърбът му бе разранен почти до костите от въжето, киснато в солена вода. Когато заядливото му настроение се стопи в мъчителните спазми, той си представи една хладна ръка на челото и топъл мек глас, който го успокоява и приспива.
Колизеумът остана празен тази есен, а гладиаторите от големите школи за тренировка се шляеха и си живееха живота. Но боевете кипяха по улиците и в разгара на всеки бой стоеше Варварина.
Имаше долнопробни арени, където пясъкът беше нашарен с бурени, а скамейките бяха препълнени с утайката от най-мизерните квартали, груби мъже с шарещи очи, които аплодираха, когато рукнеше кръвта, и никога не викаха за милост на онези, които губеха с достойнство. Но когато Варварина с един-единствен
замах разсече на две гигантския испанец, те зареваха, скочиха на крака в същинска вилнееща буря от одобрение и се втурнаха на арената като море.Имаше западнали таверни, където масите бързо се разтребваха, щом се извадеха ножовете, а труповете на губещите бяха изхвърляни в Тибър. Когато Варварина напъха два тънки ножа в ноздрите на един чужденец моряк, беше окъпан във вино и разнасян из стаята на гърбовете на почитателите си.
Имаше тъмни улички в крайните квартали, където с ножове ограждаха импровизирани арени, а уличните побойници се убиваха един друг за шепа медни монети. Варварина беше пуснат срещу трима братя, майстори на ножа, от Субура, а когато и тримата лежаха проснати неподвижно в краката му, той се завъртя и промуши с меча си ходилото на един оплакващ се техен привърженик.
Той се би и когато разкъсаната му от тризъбец десница беше превързана през рамото, и когато дръжка на нож строши два от пръстите му, и когато кръвта от разрязаното му чело се стичаше в очите му и го заслепяваше. Той се би с незаздравели кости и с разкъсани мускули, и с натъртвания, и с изгаряния от факла. Той се би с мечове и копия, с ножове и мрежи, и дори с голи ръце, както направи през един топъл есенен следобед, когато под воя на овациите изтръгна с пръсти гръкляна на един мъж.
Той беше героят на тълпата, любимецът на бедняшките квартали, а плебеите на Рим изливаха безропотно парите си в ръцете на Галий, за да могат да се блъскат в разнебитени стадиони и да следят всяко негово движение. Те казваха на децата си, че той е демон, брояха белезите му и водеха отчет на убитите от него; ревяха и трепереха, и кряскащи се връщаха за още. Те го завличаха, капнал от умора и кървав в таверните, където той седеше, обливан с вино и заобиколен от курви… Криеше се, раздразнителен и готов да убива в своя самотен ъгъл, и излизаше от летаргията си само за да замахне към някой случаен почитател, дръзнал да се приближи към него прекалено близо.
Черният демон в главата на Ариус подскачаше и ликуваше сред дълбока до колене река от кръв и виеше от щастие.
Глава пета
– Императрицата ли? – През най-гъстата зеленина на зимната градина чух звучния глас на сенатор Маркус Норбан. – Нямам представа дали ще си върне предишните позиции, скъпа Лепида.
– Но вие знаете всичко за императорското семейство – изчурулика сладкият гласец на господарката ми. Аз бях коленичила, за да търкам плочките на фонтана, и не виждах лицето , но можех да си представя как гледаше нагоре към годеника си, затаила дъх. – Кажете ми!
Те бавно се разхождаха към другия край на зимната градина, но аз все още чувах всяка дума. Маркус Норбан може и да беше почти на петдесет, но имаше хубав ясен глас, трениран да достига и до най-отдалечените кътчета на Сената. – Аз предложих помиряване. Императрицата е популярна, а с нейната безупречна репутация на добродетелна съпруга никой не вярва, че е виновна за прелюбодеяние, освен императора.
– Ами Юлия? Говори се, че има проблеми между нея и съпруга – те също ли ще се разделят?
– Не – каза лаконично Маркус, – Юлия е… странна, така да се каже. Крехка. Нуждае се от закрилник. Тя търсеше мен известно време, след смъртта на баща си, но аз съм твърде стар.
– Ти си в разцвета си! – смехът на Лепида стопи четирийсет и шестте му години.
– Не, аз съм стар… – изведнъж гласът му стана сериозен. – Искаш ли да се омъжиш за мен, Лепида?
Това бе твърде голямо изкушение за моето любопитство. Отлепих ръце от фонтана и надникнах внимателно през зеленината. Видях буйната черна коса на господарката си и орловото лице на Маркус, което беше почти на нивото на нейното, заради изгърбеното рамо. Също като августейшия си дядо и той не беше висок.