Чтение онлайн

– Съпругата ми, цезаре – ме беше представил Маркус на първия ми императорски прием. – Лепида Полиа.

Направих много нисък поклон.

Наш Господар и Бог – така обичаше да се обръщат към него. Господар и Бог. И аз не бих имала нищо против да се обръщат към мен с Господарка и Богиня. Да, това определено много би ми се харесало.

Наблюдавах го през цялата вечер, докато Маркус бъбреше за данъците. Домициан съвсем не беше непривлекателен. Висок. С едри рамене. Румени бузи. Военен вид, но не толкова скован като Паулиний. Дистанциран с благородните си гости, радушен с военачалниците. А що се отнася до императрицата

Не че тя беше единствената ми конкуренция. Бях чула слухове за Домициан и племенницата му. Ако слуховете бяха верни – ако го беше отдалечила от някога обожаваната от него до безумие съпруга, – то тя трябваше да притежава нещо забележително.

Е, гледах я цяла вечер и не забелязах нищо зашеметяващо. Крехко дете: с ленена коса, стройна осанка, големи очи, мълчалива. Колко патетично. И колко странно. След като стоеше сгушена на лектуса си близо два часа, тя изведнъж стана и се запъти към далечния край на залата, като си мънкаше нещо сама на себе си. Разговорите спряха напълно, когато императрицата стана, хвана я за ръката и я отведе обратно до лектуса.

– Яж, Юлия! – нареди Домициан нетърпеливо и тя нападна чиниите като примряло от глад куче, тъпчейки храна в устата си, докато бузите се издуха. Не откъсна нито за миг безцветните си очи от своя чичо, сякаш се боеше, че той ще я намушка с ножа от масата.

Домициан се върна при своите военачалници и изобщо не погледна към нея до края на вечерта. Аз също напълно игнорирах Юлия след това, а скоро тя изобщо спря да идва на императорските вечери. Малка особнячка.

Маркус изпитва някаква необяснима симпатия към нея.

– Винаги е била толкова крехка – каза той след една вечеря, когато Юлия прекара цялото време, кашляйки в чашата си с вино и бърборейки глупости всеки път, когато някой се опиташе да я заговори. – Горката Юлия!

– Горката Юлия – съгласих се аз.

Особнячка, а и луда. Дори и императорът да се е интересувал от нея, едва ли все още е така. Крайно време е някоя нова да дойде на сцената. Той беше имал много любовници, но никоя не беше успяла да се задържи за дълго.

Аз щях да се задържа.

– Лепида… – Тъмните му очи се спряха на моята лилава копринена стола, само с един нюанс по-светла от собствената му императорска мантия. – Колко величествено!

– Благодаря, Господарю и Бог наш! – Вместо скромно да сведа поглед, аз дръзко го погледнах в очите.

– Пееш ли, Лепида? – обърна се той неочаквано към мен, докато похапваше печен паун, по-късно същата вечер.

Усетих как замлъкнаха разговорите, когато погледите се насочиха към мен.

– Не, Господарю и Бог наш! – казах аз с тихия пищен глас, който бях упражнявала като малка в атриума.

– Жалко – той се обърна и щракна с пръсти да му донесат каната с вино.

А аз се наведох към него и казах:

– Казват, че боговете имат чувствително ухо за музиката.

Очите му се задържаха върху мен, когато се обърнах непринудено, облегнах се и пренасочих цялото си внимание, цялото си очарование към седящия от дясната ми страна млад трибун, който за малко да си прекатури чашата от вълнение.

И друг поглед се прокрадна към мен, освен този на Домициан: издължените тъмни очи на императрицата. Преструваше се, че е развеселена. А аз

Следващата седмица – покана. Един императорски служител в бял лен и златни гривни със съобщение, че аз, Лепида Полиа, съм поканена да вечерям с императора на следващата вечер. Лениво благодарих, сякаш и преди бях получавала хиляди подобни покани, и веднага, щом той се поклони и си тръгна, затанцувах от щастие, въртях се наоколо из зимната градина като лекомислено момиченце.

Лекомислието, разбира се, трябваше незабавно да бъде оставено настрана. Трябваше да си приготвя оръжията: синьо, за да подчертае очите ми, или червено за по-драматично? Розовите перли, които Маркус ми подари в деня на сватбата, или сапфирите? Мускус или рози? Извадих всички туники от гардероба си и докарах мудната Ирис до сълзи, докато се спра на кървавочервена коприна със златни гривни на двете ръце и с един рубин на челото. Изтънчено, чувствено, съблазняващо.

– Лепида?

– Почивам си, Маркус.

Докато Ирис боядисваше ноктите на краката ми в аленочервено, си мечтаех за бижутата, с които Домициан можеше да закичи шията ми.

Той отвори рязко вратата, а аз бързо подготвих сладката си усмивка.

– Маркус? Какво – Той ме прекъсна:

– Получила си покана за вечеря? От императора?

– Ами да.

Кой от робите му беше казал? Изобщо не бях планирала да разбере. По-добре му беше там, в обичайната за него мъгла на неведение.

– Възнамеряваш да отидеш?

Очите му пробягаха по разпръснатите ми кутийки с руж и шишенца с парфюм, по отворените ковчежета с бижута, по дрехите, намятани върху всички столове.

– Как да откажа на императора, Маркус? – попитах с най-медените си нотки.

Маркус протегна ръка и ме погали по бузата.

– Ирис – каза той, – би ли предала нещо на иконома? Кажи му незабавно да изпрати съобщение в двореца. Лепида Полиа е болна.

Изправих се изумена.

– Какво?

Гласът му беше по-силен от моя.

– Всъщност тя е толкова болна, че незабавно тръгваме към Брундизиум с надеждата, че морският въздух ще възстанови здравето .

– Маркус, не можеш...

– Да – потупа ме по бузата той. – Мога.

След това ми надрънка куп празни приказки за това колко съм наивна, как не съм осъзнавала какво означава една подобна покана. Как вече било време да оставя лудуването по приемите и да отида с него в Брундизиум, за да посетим Паулиний през лятото. Как императорът така напълно ще ме забрави.

– Не! – извиках аз и се разбеснях пред Маркус, а когато това не помогна, целунах го и го прикотках в обятията си, а когато и това не подейства… Защо не подейства? Защо?

– Съжалявам, Лепида – повтаряше той, когато аз, все още невярваща, се качвах в каляската, която щеше да ни отнесе надолу по Виа Апиа до Брундизиум.

Съжалява? Той дори не е започнал да съжалява.

Не беше твърде късно. Още не. Все още можех да го убедя да ме върне обратно в Рим.

– Ирис – дръпнах се от прозореца на спалнята си с изглед към синьото пристанище на Брундизиум, – извади бледорозовата стола и розовите перли. Без парфюм, той мрази парфюмите. Кажи на иконома, че искам свежи цветя отвън, в триклиниума, кали и бледорозови рози. Да свирят на лютня в алкова. Обикновена вечеря. Знаеш, че харесва простата храна.