Чтение онлайн

Паулиний не дойде да ме види повече от седмица. Скучни дни. Робите бяха раздразнителни. Магазините бяха затворени заради някакъв отегчителен празник. Небето се заоблачи, загатвайки за пристигането на есента, и превърна прочутото със синевата си пристанище в сива тепсия. Сабина изпадна в униние и тичаше до прозореца всеки път, когато навън се чуваше конски тропот.

– Линий обеща да си играе с мен – въздъхна тя.

– Той сега си играе с мен – обясних аз. – Възрастните мъже като Паулиний не си играят с малки момиченца.

– Но той обеща.

– Мъжете са лъжци, Сабина. Сега се махай.

Плеснах я по врата и тя избяга

Скучни дни, но оцелях. Всичко е част от плана. Отброих четири дни, после направих така, че да се натъкна на Паулиний точно пред казармите.

Беше с разголени гърди и запотен в тренировъчната си препаска, тъкмо се връщаше след упражнения. Като ме видя, спря, сякаш се беше ударил в стена.

– Какво правиш тук?

– Колко грубо, но ще се направя, че не съм забелязала. Ще ходя на гощавката у сенатор Халко утре вечер и ми трябва придружител. Мини да ме вземеш.

– Аз се приближих по-близо до него, избърсах челото му с ръка и погледнах потта по върховете на пръстите си:

– О, богове, целият си потен!

Сигурна съм, че още стои там и гледа след мен. Гледа ме озадачен и се чуди как се случи така.

– Колко си наконтен – подсвирна Верий, когато Паулиний се появи в бялата си ленена тога и с пръстен с печат. – Коя е щастливката? Атина ли?

– Лепида – изплъзна се от устата му, преди да успее да спре. – Ами втората ми майка ме помоли – ще я придружавам на една гощавка тази вечер. Това исках да кажа.

Дали Верий не го изгледа странно, когато излизаше през вратата на казармите?

– Паулиний – поздрави го Лепида, която сякаш се плъзгаше по мраморния под.

Огненочервена коприна надиплена около всяка извивка на тялото , един голям рубин искреше на шията . Очите бяха очертани с въглен, а устните – оцветени с кармин. Той се зачуди как изобщо някога му е приличала на дете.

Приемът беше само ярки светлини и ярки дрехи, силни гласове и още по-силна музика. Наети танцьорки и акробати се мяркаха пред замъгления му поглед. Печено фламинго и съсели, оваляни в маково семе с мед; всичко беше като пепел в устата му. Лепида седеше на лектуса до него, смееща се и флиртуваща, говореше с всички, освен с него. Но под прикритието на столата , под прикритието на разговорите, кракът се потъркваше в неговия.

– Сенаторе, колко впечатляващо! Покажете ми го… – Тя се протегна зад гърба на Паулиний, за да разгледа сапфирения пръстен на сенатор Халко, и дъхът помилва врата му.

– Корнелия, косата ви! Как постигнахте тези къдрици? – Обърна се, за да погледне по-добре, и зърната на гърдите се докоснаха до рамото му.

Той не си спомняше нищо от приема. Нищо, освен как жената на баща му намеква за любов с него по хиляди малки начини.

– Приятен прием – каза тя ентусиазирано, докато излизаха от къщата заедно с другите гости. Въпреки че беше късно след полунощ, очите все още сияеха. – А си мислех, че в Брундизиум ще ми бъде скучно! Не се бях забавлявала така от години!

Пръстите лекичко масажираха рамото му.

Подаде ръка, за да помогне да се качи в носилката. Лепида събра гънките на столата си, като му позволи да зърне голия бял глезен, и той беше абсолютно сигурен, че тя не носи нищо под шумолящите си коприни.

Стрелна го с поглед изпод черните си мигли.

– Разбира се, ще ме изпратиш до вкъщи, нали?

– Трябва да застъпя на стража

– Пропусни го.

– Не мога. Центурионът ми...

– Ще ме оставиш сама след полунощ единствено за да не бъдеш нахокан от центуриона си?! – мигаше тя невинно – Какво ще каже баща ти?

Татко. Баща му, приведен, кротък и с благ поглед. "Лепида може и да изглежда очарователна и земна, но все още е много млада… Наглеждай я заради мен".

Паулиний искаше да умре.

– Качвай се! – Лепида се полуизлегна сред възглавниците. – Става ми студено. Качи се.

Тя почука по носилката. Полюшна се като лодка, когато носачите се изправиха и клатушкайки се, излязоха на улицата. Лепида дръпна копринените завеси, скривайки светлината от уличните лампи, и превърна носилката в уютна, сумрачна ниша. Паулиний се сви в далечния ъгъл, кръвта пулсираше в ушите му.

– Толкова си тих, Паулиний… – Гласът имаше още по-силно въздействие в мрака. – да не си прекалил с виното?

– Не… – успя да промълви той. – Това не е по правилата, преди наряд.

– Винаги ли следваш правилата?

Малката ръка със заострени нокти откри китката му в тъмнината.

– Да – каза той кратко. – Така е по-безопасно.

– О, но безопасното е толкова скучно! Безопасното е толкова… безопасно.

Начервената уста откри неговата. Ръцете се усукаха около врата му като змии, а зъбите пуснаха кръв от устната му. Но когато той се наведе към нея, тя се отдръпна, гъделичкайки устните му с езика си, притискайки корема си към неговия. Той я целуна с приглушен стон, докато разкъсваше коприната от гърдите с треперещи пръсти. Тя повдигна туниката му, краката се увиха около бедрата му, както мускусният парфюм обгръщаше мозъка му, и когато се потопи в нея, усети усмивката .

След това се обърна с гръб. Искаше да умре.

– Е, мисля, че пристигнахме… – Лепида покри голото си тяло с червената стола и слезе от носилката. – Идваш ли, Паулиний?

– Недей – каза той мрачно. – Недей!

– Идваш ли?

Той я погледна. Бузите бяха поруменели, очите искряха, млечнобялата шия се подаваше от съдраната стола като стъбло на цвете. Тя се усмихна, езикът пробяга по устните и той почувства тъпа болка на рамото си, където беше оставила следи от ухапване.

– Да! – Думата тежеше като олово в устата му. – Идвам!

Последва я в къщата като кутре.

Има една лодка, знаеше Паулиний, която пренася душите на мъртъвците до подземния свят. Мрачна лодка, управлявана от гребец със зловеща усмивка и с череп вместо лице. Такава лодка за Паулиний беше едно легло, бяло и просторно, красиво като облак, а прекрасното чернокосо момиче, което движеше греблата , го носеше към най-мрачния кът на подземния свят по-бързо, от който и да е лодкар скелет.

– Знаеш ли колко мъже съм имала? – Гърбът на Лепида се изви под ръцете на Паулиний. – А започнах с един гладиатор, когато бях на петнайсет, за да не отида при баща ти девствена. Казах му, че синините са, защото съм паднала по стълбите в банята, а той ми повярва. Какъв глупак!

– Не говори така – измърмори Паулиний. – Не е глупак. Той е изключителен… той е почтен… и той е всичко, което някога съм искал да бъда, така че не...

– Искаш да бъдеш грозен гърбушко?