Чтение онлайн

– Предпочитам музиката пред кръвта.

– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?

– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата и аз сляпо се обърнах към Паулиний,

– Все още ли остава уговорката за утре вечер?

– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?

– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.

– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.

Той погледна към нея.

– Така ли?

– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.

– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?

– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.

– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.

– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.

– Винаги си била. Сред определени групи!

Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.

– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.

– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.

Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.

– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?

– Само ще видя как е Сабина.

– Както пожелаеш.

Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата и безшумно излезе в коридора.

Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.

Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата беше като разстлан черен чаршаф по гърба . Не бе осъзнавал колко е хубава косата .

Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ръце. Синята копринена роба

Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.

Отиде да я види на следващия ден. Както трябваше да направи. Нима баща му не го беше помолил да се грижи за нея? Той просто следваше нарежданията му.

– Паулиний! – Тя протегна меката си ръка. – На какво дължим честта? – Бе облечена в нилска зелена коприна, с една масивна перла на челото и още една на китката.

Той усети, че заеква.

– Нервен ли си? – Заведе го в атриума и потъна сред възглавничките на лектуса си. – Защо? Ще посещаваш онази певица, може би?

Той почервеня:

– Не… аз… ами всъщност...

– Наистина не знам какво виждаш в нея. – Покани го с жест да седне. – Преди години тя беше моя лична робиня.

– Но ти каза, че никога не си я виждала.

– Излъгах… – Лепида повика един роб. – Сега изглежда по-чиста, но все още си е същата малка курва. Вино?

– Ами… Благодаря.

Той я погледна, докато тя се навеждаше напред, за да напълни чашата му. Никога не си беше представял, че нежните устни на Лепида могат да изрекат подобни думи.

– О, да – продължи небрежно Лепида, облягайки бледата си ръка върху възглавниците. – Тя обслужваше всички мъже в къщата, включително и моя баща. Включително и твоя баща. Сушени плодове! – нареди на роба, който се появи на вратата.

– Моят баща? – Паулиний се задави с виното си. – Но… той никога… той не би… не и с роби. Не е в негов стил. Той не смята, че е справедливо.

Как се забърка в този диалог? Не е подобаващо.

– О, предполагам, че е било нейна идея. Няколко усмивки, няколко потайни погледа – както те е хванала и теб, струва ми се. – Лепида подпря малката си остра брадичка върху дланта си. – Само си помисли, Паулиний. Ти и баща ти сте си делили едно момиче. Той се загледа в мащехата си. Парфюмът гъделичкаше носа му. Някакъв силен аромат на мускус. Пръстите се плъзнаха по коляното му.

Паулиний скочи на крака.

– Трябва да вървя. – Гласът му звучеше дрезгав за собствения му слух.

Тя наклони глава, за да го погледне, сините очи останаха спокойни.

– Трябва да даваш наряд ли? – попита тя и грубата нотка в гласа беше изчезнала. Ако изобщо е имало такава. – Колко жалко! Иди да се сбогуваш със Сабина, преди да си тръгнеш, или ще хленчи цял ден.

Лепида се повдигна на пръсти, за да докосне бузата му с устни. Майчинска целувка.

И все пак той трепна.

 Ох, отлично! Той вече е нервен. Чуди се какво всъщност става. Нека се чуди.

Наистина е хубав. Висок, строен и загорял от слънцето, с прям поглед, с черна коса, която се къдри непослушно независимо колко се опитва да я приглади. Ще изглежда като Маркус, когато остарее, но сега е млад. Млад и силен, а и на неговото рамо няма гърбица. Да, доста е хубав. Преди не го бях забелязала, не и докато не видях Теа да му се увесва… И ми хрумна най-великолепната идея.