Чтение онлайн

— Елена… Аз съм, Мередит. Усещаш ли, като държа ръката ти? — Последва пауза, след което Мередит заговори много по-силно: — Хей, тя ми стисна ръката! Видя ли? Сейдж, кажи на Деймън по-скоро да дойде тук.

Унася се…

— … ще пийнеш ли още малко, Елена? Зная, зная, че ти писна от всичко това. Но заради мен ще пийнеш ли още съвсем малко?

Унася се…

— Tr`es bon, mon enfant! 22 А сега какво ще кажеш за малко мляко? Деймън вярва, че ще останеш човек, ако изпиеш малко мляко.

Две мисли се оформиха в съзнанието на Елена. Едната беше, че ако изпие още малко, от каквото и да е, ще се пръсне. А другата беше, че няма да дава глупави обещания.

Опита се да заговори, но от устните й се изтръгна само шепот.

— Кажи на Деймън — няма да се съвзема, докато не освободи малкото момче.

— Кой? Какво малко момче?

— Елена, скъпа, всичките малки момчета в това имение са свободни.

— Защо не я оставиш тя да му го каже? — обади се Мередит.

— Елена, Деймън е тук, на дивана — обясни й доктор Мегар. — И двамата бяхте много зле, но ти ще се оправиш. Елена, можем да преместим масата за прегледи, за да можеш да говориш с него. Ето, готово.

Елена се опита да отвори очи, но всичко около нея беше болезнено ярко. Пое дъх и отново опита. Все още беше твърде ярко, а тя вече не знаеше как да отслаби зрението си. Заговори със затворени очи на тези, чието присъствие усещаше около себе си: Не мога отново да го изоставя. Особено когато смяташ пак да го оковеш във вериги и да му затъкнеш устата.

Елена, започна Деймън с треперещ глас, аз никога не съм имал добър живот. Но преди не съм имал роби. Кълна се в това. Питай, когото искаш. И не бих сторил това на едно дете.

Направил си го. И аз зная името му. Зная също, че детето е изпълнено с нежност, обич, доброта и страх.

Последва ниското буботене на гласа на Сейдж:

— … кара я да се вълнува…

Сетне Деймън промърмори малко по-високо:

— Зная, че тя не е на себе си, но настоявам да науча името на това малко момче, на което съм причинил всичко това. Защо това да я кара да се вълнува?

Последва още мърморене:

— Но не мога ли просто да я попитам? Мога поне да изчистя името си от тези обвинения. — После по-високо: — Елена? Можеш ли да ми кажеш кое е детето, което се предполага, че измъчвам по този жесток начин?

Толкова беше уморена. Но отговори гласно, макар и само шепнешком:

— Името му е Деймън, разбира се.

И умореният шепот на Мередит:

— О, Господи. Тя иска да умре заради една метафора.

Мат наблюдаваше как госпожа Флауърс оглежда внимателно полицейската значка на шерифа Рич Мосбърг. Подържа я за кратко в едната си ръка и я погали с пръстите на другата.

Бе взел значката от Ребека, племенницата на шериф Мосбърг. Чисто съвпадение бе, че Мат едва не се сблъска с нея по-рано през този ден. Тогава забеляза, че вместо рокля тя бе облякла мъжка риза. Ризата му беше позната — всъщност беше тениска.

Тогава той видя полицейската значка, закрепена върху нея. Много критики можеха да се изговорят за шериф Мосбърг, но човек трудно би могъл да очаква да изгуби значката си. Тогава Мат забрави за правилата на галантното поведение

и сграбчи малката метална значка, преди Ребека да успее да го спре. Прилоша му, стомахът му се сви на топка и оттогава се чувстваше все по-зле. А сега изражението на госпожа Флауърс никак не го успокояваше.

— Не е била в пряк допир с кожата му — рече тя тихо, — затова образите са замъглени. Но, скъпи мой Мат — вдигна премрежените си очи към него, — много се страхувам. — Потръпна, както стоеше на стола си край кухненската маса, където стояха недокоснати две чаши с топло мляко.

Мат се изкашля и поднесе горещото мляко към устните си.

— Значи смятате, че трябва да излезем и да огледаме наоколо.

— Задължително е — потвърди госпожа Флауърс и тъжно поклати глава. Меките й, побелели къдрици се люшнаха. — Скъпата ми майка е много настойчива, й аз го усещам. Този предмет излъчва нещо много смущаващо.

Мат изпита лек пристъп на гордост, който за миг разсея вината му, че беше отнел този „предмет“ — Но после си призна, че отмъкването на значки от ризите на дванадесетгодишни момичета едва ли е повод за гордост.

От кухнята долетя гласът на госпожа Флауърс:

— По-добре си облечи няколко ризи и пуловери, както и едно от тези. — Тя влезе през кухненската врата, понесла няколко дълги палта, очевидно взети от дрешника пред вратата, заедно с няколко чифта градинарски ръкавици.

Мат скочи, за да й помогне за купчината палта, но се задави заради силната миризма на нафталина и… още нещо, силно миризливо.

— Защо се чувствам като на Коледа? — заговори той, като не спираше да кашля на всяка дума.

— О, ще се придържаме към рецептата на леля Морин за предпазване чрез ръкавици — отговори госпожа Флауърс. — А някои от тези палта са още от времето на майка ми.

Мат не се усъмни в думите й, но все пак й припомни:

— Ама навън още е топло. Защо ни е притрябвало да се навличаме с тези палта?

— Като предпазна мярка, скъпи Мат, като предпазна мярка! Тъканите на тези палта са омагьосани, за да ни защитават от злото.

— Дори и градинарските ръкавици ли? — усъмни Мат.

— Дори и ръкавиците — заяви госпожа Флауърс твърдо. След кратка пауза продължи, но по-тихо: — Най–добре ще е да вземем и фенерчета, Мат, скъпи, защото трябва да свършим нещо в мрака.

— Шегувате се!

— Не, за съжаление, не. Трябва да вземем и въже, за да се привържем взаимно. За нищо на света тази нощ не бива да навлизаме в гъсталака на Олд Уд.

Час по-късно Мат все още обмисляше какво да предприеме. Въобще нямаше апетит за сготвения от госпожа Флауърс пържен патладжан au Fromage 23 . Зъбните колела в мозъка му не спираха да се въртят трескаво.

Чудя се дали така се чувства Елена, помисли си той, когато обмисля плановете си А, Б и В. Питам се още дали някога се е чувствала също толкова глупаво, докато го прави.

Усети как сърцето му се стегна и за тристахиляден път след раздялата си с нея и Деймън се усъмни дали бе постъпил правилно.

Трябва да е правилно, увери се той. Боли ме толкова много, че това доказва правотата на избора ми. Нещата, които истински, истински болят, са най-правилните.

Но исках само да се сбогувам с нея…