Сенчести души
Шрифт:
Ако можех да насоча повече от Силата си към очите си, мислеше си Елена, всичко наоколо веднага ще стане по-ярко. И Силата се подчини на желанието й!
Господи! Ще трябва да нося тази рокля до края на живота си: тя ме кара да се чувствам толкова… могъща. Толкова… уверена. Ще я нося в колежа, ако постъпя в колеж, за да впечатлявам професорите си. Ще я облека за нашата сватба със Стефан — за да разберат всички, че не съм някоя уличница. Ще се появя с нея и на плажа, за да имат какво да зяпат влюбено момчетата…
Сподави смеха си и с изненада видя как Деймън я изгледа насмешливо. Разбира се, че той не я изпускаше от очи, както и тя него. Но сега случаят бе съвършено различен, защото в неговите очи тя изглеждаше като окачила на врата си голяма табела с надпис „Страхотно сладко от ягоди“.
Следващия път ще се погрижа да си добре нахранен, преди да излезеш навън, обеща му тя по телепатичната им връзка.
По-добре да помислим как ще успеем този път, преди да планираме следващия, отвърна й той мислено, като я озари с част от ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка.
Но всичко това, разбира се, се примеси донякъде със сардоничния триумф, който Деймън никога не пропускаше да демонстрира. Елена се закле пред себе си, че колкото и да й се присмива или умолява, заплашва или ласкае и придумва, тя няма да му даде довечера удовлетворението дори само от едно ухапване. Ще му се наложи да отвори друго бурканче със сладко от ягоди, закани се девойката.
Накрая мелодичната музика от концерта заглъхна. Елена и Деймън забързаха към уговореното място за срещата с Бони, Мередит и Сейдж в Залата с арфите. Само като видя как изглежда Бони, Елена се досети какво ще й съобщят, макар че и мълчанието на Сейдж беше достатъчно красноречиво. Но новините се оказаха дори по-лоши от очакванията й: не само че тримата нищо не бяха открили в Залата с арфите, но накрая се бяха принудили да разпитат иконома, който, макар и да не се движел заради внушението на Сейдж, можел да говори.
— Познай какво ни каза той — заговори Бони и все така забързано добави, преди някой друг да успее да си отвори устата: — Онези арфи се почиствали и настройвали ежедневно. За тази цел Фазина поддържала цяла армия от слуги. И веднага докладвали, ако намирали нещо, дори най-малкото, което не принадлежало на съответната арфа. Но напоследък нищо не било открито! Абсолютно нищо!
Елена почувства как пада от висотата на всезнаещите богини до нивото на вечно провалящите се хора.
— Безпокоях се, че резултатът от претърсването ще се окаже нещо подобно. Добре, тогава ще се заемем с план Б. Ти ще се смесиш с гостите на галавечерята, като се опитваш да надникнеш във всяка от стаите, отворени за посетители. Опитай се да омаеш съпруга на Фазина, за да измъкнеш от него някаква информация. Като например дали Мисао и Шиничи са идвали тук наскоро. Двамата с Деймън ще продължим с огледа на помещенията, за които се предполага, че са затворени за посетители.
— Това е опасно — намръщи се Мередит. — Представям си какво ужасно наказание ще те сполети, ако те заловят.
— Аз пък повече се опасявам какво наказание ще наложат на Стефан, ако тази нощ не открием ключа — сърдито й отвърна Елена, обърна се рязко и се отдалечи.
Деймън я последва. Двамата претърсиха безброй неосветени помещения, без дори да знаят дали да търсят арфи, или нещо друго. Деймън първо проверяваше дали вътре не се спотайва някакво живо същество можеше да е вампир от пазачите, разбира се, но тук нямаше много от тях, после се справяше с ключалката. Всичко беше безпроблемно, докато не стигнаха до стаята в дъното на дългата зала откъм западното крило на двореца. Елена отдавна бе загубила представа къде се намират, но бе сигурна, че са се насочили към западното крило, защото оттам се виждаше слънцето.
Деймън отключи ключалката и Елена устремно се втурна вътре. Претърси стаята, но за свое огорчение намери и нея само една снимка на арфа в сребърна рамка. Нямаше нищо по-обемисто, в което да бъде скрит половината от лисичия ключ, дори след като тя внимателно използва инструмента на Деймън, за да отвинти опората на рамката.
И точно докато връщаше снимката на стената, двамата с Деймън чуха силен удар. Елена примигна и мислено се помоли ударът да не е бил чут от облечените в черно мъже от охраната на двореца, които обикаляха по коридорите.
Деймън затули устата й с едната си ръка, а с другата угаси фенерчето.
Но сега и двамата доловиха… приближаващи
се стъпки отвън в коридора. Някой бе чул удара. Стъпките спряха точно пред вратата, след което се чу ясно как някой от главните прислужници дискретно се изкашля.Елена се завъртя, чувствайки сякаш Крилете на изкуплението на гърба си. Необходим бе само лек приток на адреналин и тя щеше да повали на колене мъжа от охраната и да го застави да хленчи да му бъде пощаден животът, обзет от разкаяние за службата си на злите сили. Елена и Деймън щяха да се измъкнат преди…
Обаче Деймън си бе наумил нещо съвсем друго и Елена се сепна, като осъзна, че е съгласна с идеята му.
След миг вратата леко се открехна и икономът завари вътре двойка влюбени, притиснати тъй страстно един към друг, че май въобще не забелязаха как някой наруши усамотението им. Елена почти физически усети възмущението му. Желанието на някоя двойка сред гостите на приема да се усамоти за тайни прегръдки в някоя от многото помещения за посетители в двореца на лейди Фазина беше разбираемо, но те бяха проникнали в частните покои на певицата. Щом икономът включи осветлението, Елена го погледна с крайчеца на окото си. Психичните й възприятия се напрегнаха докрай, за да долови мислите му. Той огледа по-ценните вещи в стаята с опитен, но уморен поглед: изключително миниатюрната ваза с рози с рубини, обвита с лозови листа, инкрустирани с изумруди; запазената като по чудо от пет хиляди години дървена лира от щуцерите: два свещника от масивно злато, изваяни като ревящи дракони; египетска погребална маска с черни, удължени отвори за очите, които като че ли наблюдаваха всичко наоколо от това лице с изящно изрисувани черги — всичко си беше по местата. Не беше разумно неговата господарка да държи тук толкова ценни притежания, затова икономът предупреди Деймън:
— Тази стая не е достъпна за посетители. — Но Деймън само притегли Елена още по-близо до себе си.
Да, Деймън изглеждаше напълно решен да даде едно добро представление на иконома… или нещо подобно. Но те вече не го ли бяха… правили? Мислите на Елена се объркаха, лишени от всякаква логика. Последното… най-последното, което можеха да си позволят… беше да… загубят шанса от… намирането на лисичия ключ. Девойката понечи да се отдръпне, сетне осъзна, че не можеше.
Не можеше. Не биваше. Тя беше собственост, макар и скъпа, рядка и ценна собственост, издокарана така добре тази вечер, а Деймън имаше правото да се разпорежда с нея както пожелае. Когато някой друг ги гледаше, тя не трябваше да създава впечатление, че не се покорява на желанията на господаря си.
При все това Деймън бе стигнал твърде далеч… много по-далеч, отколкото досега си бе позволявал, макар че — огорчено си помисли тя — той не го знаеше. Галеше кожата й там, където не бе покрита от роклята и на богиня в цвят на слонова кост. Милваше ръцете й, гърба й, дори косата й. Знаеше, че това й харесва и как се чувстваше тя, когато прихващаше косата й, за да докосва краищата й или съвсем леко да ги стиска в юмрука си.
Деймън! Сега й оставаше само последното средство за спасение: молбите. Деймън, ако ни арестуват или ни попречат някак си да намерим тази вечер ключа — кога друг път ще имаме такъв шанс? Изчака, за да почувства той отчаянието й, вината й, дори предателското й желание да забрави за всичко и да го остави да я понесе на вълните на страстта, която събуждаше в нея. Деймън, аз ще… ако искаш, ще ти го кажа. Аз… умолявам те. Елена усети как очите й се наляха със сълзи.
Никакви сълзи, чу Елена дрезгавия телепатичен глас на Деймън. Имаше нещо странно в него. Не можеше да е глад — той бе пил от кръвта й само преди два часа. Нито беше страст, защото тя щеше да я долови в гласа му — и да я усети — съвсем ясно. При все това телепатичният глас на Деймън оставаше толкова напрегнат, че тя се изплаши. Дори нещо повече — Елена знаеше, че той усеща, че е изплашена, но въпреки това не прави нищо, за да я успокои. Никакви обяснения. Никакво разбиране, осъзна тя, когато установи, че съзнанието му е изцяло недостъпно за нея, скрито зад стената на контрола.