Чтение онлайн

— Ами — заговори Мередит, — не съм сигурна, че те са смятали да си вземат обратно ключовете. Може би Мисао е искала да каже: „Трябва да претърсиш всичко събрано тук по време на тази галавечеря — или на някое друго празненство, организирано от Фазина“. Според мен тя получава покани да свири и на приемите, давани от други личности.

Елена мразеше споровете, макар че самата тя беше шампион по участие в тях. Но нали тази вечер играеше ролята на богиня, за която няма нищо невъзможно. Само ако можеше да си спомни…

И тогава все едно ослепителна светкавица порази мозъка

Само за миг — наистина за един миг — тя се върна в онази сцена от миналото, когато се бореше с Мисао. Мисао беше в своята истинска външност — като лисица, която яростно хапе и дере, — когато се озъби в отговор на въпроса на Елена за това, къде са скрити двете половини на ключа: „Ще успееш само ако проумееш отговорите ми. Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“

Да. Точно такива бяха думите, истинските думи, които Мисао бе изговорила. Елена чу собствения си глас, повтарящ сега тези думи съвсем отчетливо.

Но после й се стори, че някаква дъговидна мълния изскочи от съзнанието й — но само за да се сблъска с друга, при това не много далеч. В следващия миг отвори изненадано очи, защото Бони заговори с онзи безизразен глас, както когато изричаше някое предсказание:

— Всяка от двете половини на лисичия ключ е оформен като лисица с две уши, две очи и нос. И двете половини са златни и обсипани със скъпоценности — а очите им са зелени. Ключът, който търсиш, още се намира в музикалния инструмент на Сребърния славей.

— Бони! — прекъсна я Елена, когато коленете на Бони се разтрепериха и погледът й започна да блуждае. Но след малко се фокусира и Елена видя как по лицето й се изписа смущение.

— Какво става? — попита Бони, като се озърна й видя, че всички са вперили погледи в нея. — Какво… какво се случи?

— Ти ни каза как изглеждат двете половини на лисичия ключ! — Елена не успя да сдържи възторжения вик. Сега, след като знаеха какво да търсят, можеха да освободят Стефан; щяха да освободят Стефан. Оттук нататък нищо вече не можеше да спре Елена. Бони току-що издигна търсенето им на съвсем различно ниво.

Но докато Елена още тръпнеше от радост заради пророчеството на Бони, винаги хладнокръвната Мередит бе загрижена за самата пророчица.

— Тя май ще припадне — рече тихо. — Бихте ли ми помогнали…

Не се наложи да моли повече. Деймън и Сейдж моментално подхванаха олюляващата се Бони от двете страни. Деймън се взираше учудено надолу в дребното момиче.

— Благодаря ти, Мередит — промълви Бони, въздъхна и примигна. — Но не мисля, че ще припадна — додаде, след което вдигна очи към Деймън изпод гъстите си мигли. — Но добре, че ме хванахте, за всеки случай.

Деймън, все още с крайно сериозно изражение, само й кимна и я улови по-здраво. Сейдж се извърна настрани, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.

— Какво казах? Нищо не си спомням!

След като Елена повтори съвсем точно думите на Бони, Мередит, типично в свой стил, попита:

— Сигурна ли си за това, Бони? Звучи ли ти правдоподобно?

— Аз съм сигурна. При това напълно — прекъсна я Елена. Тя наистина не се съмняваше. Богинята Ищар и Бони бяха отключили тайните на миналото и й бяха показали къде да търси

— Добре. Какво ще кажете Бони, Сейдж и аз да останем тук, в тази зала, като двама от нас ще разсейваме вниманието на иконома, докато третият претърсва арфите за ключа? — предложи Мередит.

— Много добре. Да го направим! — извика Елена.

Оказа се обаче, че е по-лесно да се предложи, отколкото да се изпълни планът на Мередит. Дори и в присъствието на тези две прекрасни млади момичета в залата и един съвсем приличен млад мъж икономът продължи да се навърта около тях и от време на време хващаше някой от тях да докосва или да се взира по-отблизо в арфите.

Докосването до арфите, естествено, беше строго забранено, за да не бъдат разстроени или повредени. Но единственият начин да се провери с абсолютна сигурност дали някакъв миниатюрен златен ключ не е скрит в резонаторната кутия на някоя арфа, беше тя да се раздруса и да се чуе дали нещо вътре няма да издрънчи.

Още по-лошо бе, че всяка от арфите бе изложена на показ в отделна ниша с ярко осветление, на фона на някаква ярка картина (повечето бяха портрети на лейди Фазина Дарли, свиреща на съответната арфа), а пред всяка ниша беше опънато въже от червен плюш като недвусмислен знак, че прекрачването на въжето е строго забранено.

Накрая Бони, Мередит и Сейдж решиха да използват внушението на Сейдж, за да се неутрализира икономът — нещо, което обаче той можеше да направи само за броени минути, иначе икономът щеше да забележи пролуките в програмата на лейди Фазина. След което те трескаво се заеха с претърсването на арфите, докато икономът стоеше застинал като восъчна фигура.

Междувременно Деймън и Елена обикаляха двореца, като оглеждаха останалата част от имението, която не беше разрешена за посетители. Ако не откриеха нищо, щяха да продължат с търсенето в по-достъпните зали, докато галавечерята продължаваше.

Това бе опасна задача, да влизат и излизат крадешком от тънещи в мрак, зорко пазени — повечето от тях заключени — празни помещения. Елена настръхна от тревога и предчувствие за нещо странно. Кои знае защо, й се струваше, че този страх и това предусещане са по-тясно обвързани, отколкото можеше да предположи. Или поне това изпитваха двамата с Деймън.

Елена не можеше да не обърне внимание и да не се възхити на някои дребни неща у него. Той се справяше с всякакви ключалки само с едно просто приспособление, което измъкна от черното си яке, с небрежен жест, с който другите изваждат писалките си. И как бързо, чевръсто и грациозно отключваше поредната ключалка и прибираше инструмента в джоба си. Тя знаеше, че тези изключително премерени движения са отработвани от него в продължение на около пет столетия.

Освен това никой не можеше да оспори, че Деймън запазваше хладнокръвие при всяка ситуация, заради което двамата бяха отличен екип, докато тя пристъпваше наоколо като богиня, въобще необвързана с правилата, тъй като те бяха валидни единствено за простосмъртните. Това впечатление още повече се засилваше от страшните гледки наоколо — форми, които приличаха на стражи или пазачи, надвесени над нея, които после се оказваха препарирана мечка, висок шкаф или нещо, което Деймън не й позволи да огледа по-подробно, но й се стори като човешка мумия. Обаче нищо не можеше да смути Деймън.