Сенчести души
Шрифт:
Единственото, което успя да долови като чувство, изплъзващо се от стоманения му самоконтрол, беше болка. Болка, почти на ръба на поносимото.
Но от какво? — безпомощно се запита Елена.
Какво можеше да му причини такава силна болка?
Елена не можеше да губи време, за да продължи да се пита какво не е наред с Деймън. Настрои Силата към слуха си и се заслуша какво става пред вратите, преди да влязат през тях.
Докато се вслушваше, внезапно й хрумна нещо ново. Идеята бързо се оформи в ума й. Спря Деймън насред един съвсем тъмен коридор и се опита
Деймън, запознат с архитектурата на просторния дворец, я поведе и след няколко неуспешни опита я въведе в помещение, което очевидно служеше за кабинет на знатна дама. Очите на Елена вече виждаха добре в полумрака, не по-зле от тези на Деймън, докато претърсваха кабинета само на светлината на една свещ.
Елена остана разочарована от претърсването на забележително изящното бюро с прегради за тайни чекмеджета. Деймън пък провери коридора.
— Чувам, че има някой отвън — каза й той. — Мисля, че е време да се махаме оттук.
Но Елена още се озърташе. И докато погледът й трескаво обхождаше помещението, тя видя едно по-малко писалище с някакъв старомоден стол до него. Отгоре на писалището бяха подредени различни писалки, от много стари до съвременни, стърчащи от изкусно изработени стойки.
— Да се махаме, докато още е чисто навън — нетърпеливо промърмори Деймън.
— Да — разсеяно му отвърна Елена. — Добре…
И тогава го видя.
Без нито миг колебание тя прекоси помещението до писалището и извади една писалка с блестящо сребърно перо. Не беше, разбира се, истинско паче перо, а автоматична писалка, специално изработена така, за да изглежда по-елегантна и старомодна. Самото перо беше извито, за да пасва на ръката, а дървената дръжка й се стори топла.
— Елена, не се чувствам много…
— Шшт, Деймън — спря го Елена, без да му обърне повече внимание, прекалено погълната от това, което правеше, за да го слуша. Първо: опитай се да напишеш нещо. Не се получи. Нещо блокираше пълнителя.
Второ: отвинти автоматичната писалка, но внимателно, все едно че искаш да налееш мастило. През цялото време ударите на сърцето й отекваха в ушите, а ръцете й трепереха. Прави го бавно… нищо не пропускай… за Бога, да не изпуснеш писалката и да падне в тъмното. Двете части на писалката се отделиха в ръката й…
… и върху тъмнозеленото писалище изпадна едно дребно, но тежко и извито парче метал. Беше изработено точно, за да влиза в най-широката част на писалката. Взе го в ръка и се опита отново да сглоби писалката, за да може да я огледа по-добре. Но тогава… трябваше да разтвори дланта си. И го видя.
Малък предмет, извит като полумесец, заслепи очите й със светлината си. Отговаряше съвсем точно на описанието, което бе дала Бони пред Елена и Мередит. Миниатюрна статуетка на лисица с дребно тяло и глава, обсипана със скъпоценности, от която стърчаха две плоски уши. Очите представляваха два искрящи зелени камъка. Дали не бяха изумруди?
— Това е александрит — обясни й Деймън шепнешком. — Според преданията такива скъпоценни камъни променят цвета си при светлина от свещи или от огън, защото отразяват пламъка.
Елена, която сега се бе облегнала на него, изтръпна, като си припомни как очите на Деймън отразяваха
пламъка, когато беше обсебен от малаха, от жестокостта на Шиничи.— И така — настойчиво я попита Деймън, — как разбра къде да го търсиш?
— Дали това наистина е едната от двете половини на лисичия ключ?
— Ами… не прилича на обикновена част от автоматична писалка. Може би е награда за нещо изключително. Но ти се насочи право към нея още с влизането ни в тази стая. Дори и на вампирите им е нужно малко време, за да помислят какво да направят, скъпа моя принцесо.
Елена сви рамене.
— Всъщност беше много лесно. Когато стана ясно, че с всички тези ключове за арфи няма да стигнем до никъде, аз се запитах какъв друг инструмент може да се намери в някоя къща. Писалката е инструмент за писане. После ми оставаше само да проверя дали лейди Фазина има кабинет, или стая за писане на писма.
Деймън въздъхна.
— Хиляди дяволи, страхотна си. Знаеш ли какво търсех аз? Врати с капани зад тях. Тайни входове към мрачни подземия. Единственият друг инструмент, за който ми хрумна, беше някакъв уред за мъчения. Ще се изненадаш, като узнаеш колко много от тях има в този почтен град.
— Но не и в нейния дом! — Гласът на Елена се извиси опасно. За миг и двамата млъкнаха, настръхнали, ослушващи се за най-малкия шум откъм коридора.
Но не чуха никакви звуци.
Успокоена, Елена въздъхна.
— Бързо! Къде, къде ще е на сигурно място? — Досети се, че единственият недостатък на божествената й рокля бе, че по нея нямаше абсолютно никакво място, където да се скрие нещо. Трябва да поговори за това с лейди Улма за следващия път.
— Тук, в джоба на джинсите ми — притече й се на помощ Деймън, припрян и разтреперан също като нея. След като пъхна ключа дълбоко в джоба на черните си джинси от Армани, той я улови с двете си ръце. — Елена! Осъзнаваш ли? Успяхме. Наистина успяхме!
— Зная! — Сълзи бликнаха от очите й. Сега й се струеше, че цялата музика на лейди Фазина се сля в един величествен, съвършен акорд. — Справихме се заедно!
И тогава някак си неусетно — както във всички подобни случаи, все така неусетно, което им беше станало едва ли не навик — Елена се озова в прегръдките на Деймън, плъзнала ръце под якето му, за да усети топлината му, да се докосне до стегнатото му тяло. Не се изненада, като усети двойното пробождане на шията си, когато отдръпна глава назад: нейната любима пантера всъщност почти не беше опитомена и явно трябваше да научи най-основните правила от етикецията на любовните срещи: да започва първо с целувките, а не с ухапванията.
Преди малко той сподели с нея, че е изгладнял, припомни си тя, но тогава не му обърна внимание, защото бе прекалено завладяна от сребърната писалка. Но сега се замисли върху думите му и разбра — с изключение на това, защо тази нощ той беше толкова гладен.
Може би дори… прекалено гладен.
Деймън, мислено го упрекна тя, но с нежност, вече получи достатъчно от мен.
Ала вместо отговор усети само неудържимия глад на пантерата.
Деймън, това може да бъде опасно… за мен. Този път Елена вложи в думите си колкото можа повече от Силата си.