Чтение онлайн

— Във всеки случай не съм си и помислял дори, че изживяването ще е приятно — каза той. — Просто смятах, че това ще му помогне да се спаси от проклятието да е вампир.

— Във всеки случай… — замислено повтори Елена, след което побърза да добави: — Сейдж, ако тръгнеш с нас и се увериш, че те ще ни пуснат, когато пристигнем, ще ти бъда изключително много благодарна.

— Ще бъде изпълнено, madame.

— И още — чакай да помисля — искам всички да са облечени малко по-различно, когато го посетим. А сега, ако нямате нищо против, ще отида да поговоря с лейди Улма.

Видя как Бони и

Мередит си размениха озадачени погледи зад гърба й.

Когато я заведоха в стаята на лейди Улма, Елена я завари пребледняла, но с блеснали очи. Скицникът й беше разтворен, което беше добър признак.

Достатъчни бяха само няколко думи и един сърдечен поглед, преди лейди Улма да заяви с уверен тон:

— Можем да приготвим всичко за един час или най-много за два. Само трябва да повикам подходящите хора. Обещавам да се справя.

Елена я стисна за китката, но нежно, много нежно.

— Благодаря ти. Много ти благодаря — ти си истинска вълшебница!

— И така, аз ще отида в ролята на разкайващия се грешник — каза Деймън. Когато Елена излезе, той стоеше пред вратата на стаята на лейди Улма. Тя веднага го заподозря, че е подслушвал.

— Не, това дори не ми е хрумвало — увери го тя. — Просто си мисля, че ако ти и останалите мъже сте облечени като роби, Стефан няма да се почувства толкова неудобно. Но защо си мислиш, че искам да те накажа?

— Нима не го искаш?

— Ти си тук, за да ми помогнеш да спася Стефан. Премина през толкова много… — Елена внезапно замлъкна и потърси в ръкавите си чиста носна кърпичка, но Деймън я изпревари и й предложи своята от черна коприна.

— Добре — рече той, — няма да се задълбаваме в това. Извинявай. Мисля за нещата, които трябва да кажа, сетне ги изричам, без значение дали ги смятам за неприятни, имайки предвид този, с когото разговарям.

— А никога ли не чуваш някакъв вътрешен глас? Глас, който ти нашепва, че хората могат да бъдат добри, че може би не всички искат да те наранят? — попита Елена тъжно, чудейки се колко ли са тежки в момента веригите, приковали детето към скалата.

— Не зная. Може би. Понякога. Но след като обикновено гласът греши в този лош и сбъркан свят, защо да му обръщам внимание?

— Понякога ми се иска просто да се опиташ — прошепна девойката. — Тогава може да съм в по-добра позиция да споря с теб.

Тази позиция ми харесва, отвърна й телепатично Деймън и Елена осъзна — как така това постоянно се случваше, — че двамата се бяха слели в прегръдка. Освен това беше облечена в сутрешното си облекло — дълга копринена нощница и пеньоар от същата материя, и двете в най-бледия оттенък на перленосиньото, което се преливаше във виолетово под лъчите на незалязващото слънце.

Аз… аз също я харесвам, призна Елена и усети как вълните на шока заливат Деймън — от повърхността, после проникват в тялото му, просмукват се дълбоко, дълбоко в онази безкрайна и неразгадаема бездна, която можеше да се види, ако се вгледаш в очите му.

Просто се опитвам да съм честна, додаде тя, почти изплашена от реакцията му. Не мога да очаквам, че другите ще са честни и откровени с мен, ако аз не съм такава с тях.

Не бъди честна, не бъди честна. Мрази ме. Презирай ме, замоли я Деймън, като в същото време

милваше ръцете й, плъзгайки пръсти по двата пласта коприна, които разделяха ръцете му от кожата й.

— Но защо?

Защото на мен не може да се вярва. Аз съм лош вълк, а ти си чиста душа, невинна и снежнобяла като новородено агънце. Не бива да ми позволяваш да те нараня.

Защо ще ме нараняваш?

Защото бих могъл — не, не искам да те ухапя — само искам да те целуна, само малко, ето така. В телепатичния глас на Деймън прозвуча откровение. И той наистина я целуваше толкова сладко, винаги знаеше кога коленете на Елена омекват и я подхващаше само миг преди тя да се строполи на пода.

Деймън, Деймън, помисли тя, изпълнена с безкрайна сладост, защото знаеше, че му доставя удоволствие. Ала после изведнъж се осъзна.

О! Деймън, моля те, пусни ме — трябва да направя пази проба. Сега!

Силно зачервен, той бавно и неохотно я пусна, сграбчи я тъкмо преди я да падне. И после отново я пусна.

Аз пък мисля, че трябва да се махна, иначе може и да припадна сега, промълви сериозно той, докато се препъваше към вратата. Първия път дори не я улучи.

Няма да припадам — ще правя проба! 26 , извика Елена след него, но не разбра дали я чу. При все това беше доволна, че той я пусна, без да разбира каквото и да било, само това, че тя му каза „не“. А това все пак беше значителен напредък.

След това тя се върна забързано в стаята на лейди Улма, която бе изпълнена с най-различни хора, включително двама мъже манекени, които бяха облечени с панталони и дълги ризи.

— Дрехите на Сейдж — каза лейди Улма и кимна към по-едрия мъж — и на Деймън. — Този път кимна към по-дребния мъж.

— О, идеални са!

Лейди Улма я погледна с леко съмнение в очите.

— Ушити са от зебло — поясни тя. — Най-грубата, най-простата материя, от която се шият дрехите на робите. Сигурна ли си, че те ще се съгласят да ги облекат?

— Ще ги облекат, иначе изобщо няма да отидат — заяви Елена и й намигна многозначително.

— Добър план — засмя се лейди Улма.

— Да, но какво мислиш за другия ми план? — попита Елена, искрено любопитна да узнае мнението на лейди Улма, макар че се изчерви.

— Моя скъпа благодетелко — поде лейди Улма, — имах навика да наблюдавам майка ми, докато тя създаваше такива дрехи — разбира се, след като навърших тринадесет — и тя все ми повтаряше, че винаги я карат да се чувства щастлива, защото радостта е за двама: за този, който ще носи дрехата, и за този, който я създава, а целта й е единствено да доставя радост. Обещавам ти, че двамата с Лусен ще свършим навреме. А сега не е ли време вече да се приготвяш?

— О, да — о, колко те обичам, лейди Улма! Наистина е странно, че колкото повече хора обичаш, толкова повече ти се иска да обичаш! — С тези думи Елена се затича обратно към покоите си.