Чтение онлайн

Роклята на Елена отново щеше да бъде най-семплата и в същото време най-поразителната. Дрехата беше яркочервена — цветът щеше да е един и същ на кървавочервените лъчи на слънцето, както и вътре, на светлината на газените лампи. Деколтето беше ниско изрязано, давайки възможност на млечнобялата й кожа да сияе със златисти отблясъци на слънчевата светлина. Плътно прилепнала към тялото, от едната страна роклята имаше дълбока цепка, за да може Елена да върви спокойно и да танцува. В следобеда на партито лейди Улма среса внимателно косата на Елена в бухнал облак, който блестеше с тицианово сияние навън и със златисто вътре. Бижутата й включваха диаманти

по ръба на деколтето, по пръстите, китките и на едната ръка над лакътя, плюс диамантената огърлица на Стефан. Всички те щяха да блестят на слънцето в кървавочервено като рубини, ала от време на време щяха да лумват в искрящите цветове на фойерверките. Лейди Улма се закле, че всички ще бъдат шашнати.

— Но аз не мога да нося тези скъпи бижута — възрази Елена на лейди Улма. — Може да не мога да те видя отново, преди да измъкнем Стефан, а след това ще сме бегълци!

— Същото се отнася и за нас — додаде тихо Мередит, плъзгайки поглед по момичетата в техните „вътрешни цветове“ в сребристосиньо, яркочервено и опалово. — Всички ние сме накипрени с повече бижута, отколкото някога сме носили „навън“ или „вътре“ — но ти можеш да ги изгубиш!

— А на вас може да ви потрябват — обади се тихо Лусен. — Това е още една причина всяка от вас да има бижута, които може да размени за цигари, безопасност, храна или каквото и да е друго. Изработката им е много проста и лесно можете да извадите камъните, за да ги използвате за заплащане. Самите бижута не са в натруфен стил, който би могъл да не допадне на изискания вкус на някой колекционер.

— В допълнение мога само да кажа, че всички са от най-високо качество — намеси се и лейди Улма. — Те са най-чистите образци, без никакви дефекти, които успяхме да намерим за толкова кратък срок.

След всичко това трите момичета повече не можеха да се сдържат и се спуснаха към двойката — лейди Улма, разположена в огромното си легло със скицника до нея, и Лусен, застанал наблизо — и плакаха, и се целуваха, докато всички не съсипаха страхотния си грим.

— За нас вие сте истински ангели спасители, осъзнавате ли го? — изхлипа Елена. — Като вълшебни кръстници или ангели! Не зная как ще имам сили да ви кажа сбогом!

— Като ангели — промълви лейди Улма и изтри сълзата, търкулнала се по бузата на Елена. Сетне я прегърна и рече: „Виж!“, като посочи към себе си, излегнала се удобно в леглото, заобиколена от две прекрасни млади жени с влажни очи като на кошути, готови да изпълнят всяко нейно желание. След това лейди Улма кимна към прозореца, откъдето се виждаше малкият поток край мелницата и няколко палмови дървета с узрели плодове, които блестяха като скъпоценни камъни сред клоните им, а накрая махна с ръка, за да посочи градините, овощните дървета, полетата и горите на имението.

Взе ръката на Елена и я плъзна по леко заобления си корем.

— Виждаш ли? — попита с едва доловим шепот. — Виждаш ли всичко това — а можеш ли да си спомниш каква бях, когато ме намери? Коя от нас е ангел сега.

При думите „каква бях, когато ме намери“, ръцете на Елена се стрелнаха нагоре и закриха лицето й — сякаш беше неспособна да понесе онзи спомен. След това отново прегърна и целуна лейди Улма, слагайки начало на нова серия от прегръдки, гибелни за грима.

— Господарят Деймън беше достатъчно добър дори да откупи Лусен — рече лейди Улма — и може и да не ти се вярва — тук тя погледна към тихия, брадат бижутер с очи, пълни със сълзи, — но аз изпитвам към него същото, което ти към

Стефан. — След тези думи лицето й пламна и тя го закри с шепи.

— Днес той ще освободи Лусен — пророни Елена, отпусна се на колене и положи глава върху възглавницата на лейди Улма. — И окончателно ще даде имението на теб. Той има адвокат, който цяла седмица подготвя нужните документи с един пазител. Всичко вече е готово и дори онзи ужасен генерал да се върне, той няма да може да те докосне с пръст. Вече завинаги имаш дом.

Последва още плач. Още целувки. Сейдж, който най-невинно минаваше по коридора покрай стаята на лейди Улма, подсвирквайки си след малко лудории с кучето си Сейбър, бе довлечен вътре.

— Ти също ще ни липсваш! — заплака Елена. — О, благодаря ти!

По-късно същия ден Деймън спази всички обещания, дадени от Елена, като раздаде и щедри премии на всички прислужници. Въздухът се изпълни с метални конфети, розови листа, музика и викове за сбогом, докато носилката отнасяше Деймън, Елена, Бони и Мередит към партито на Блудуед — завинаги и надалеч.

— Сега като се замисля, защо Деймън не освободи и нас? — обърна се Бони към Мередит, докато пътуваха в носилката към имението на Блудуед. — Разбирам, че трябваше да бъдем робини, за да влезем в този свят, но вече сме вътре. Защо не ни превърне в почтени момичета?

— Бони, ние и без това сме почтени момичета — напомни й Мередит. — Освен това по-важното е, че ние никога не сме били истински робини.

— Е, аз имах предвид защо той не ни освободи, така че всички да знаят, че сме почтени момичета, и ти много добре разбираш това, Мередит.

— Защото не може да се освободи някой, който вече е свободен, ето защо.

— Но той би могъл да извърши тази церемония — продължи да настоява Бони. — Или тук наистина е много трудно да се освободи някой роб?

— Не зная — тросна й се Мередит, изгубила търпение от тази непрестанна инквизиция. — Но ще ти кажа защо мисля, че не го прави. Мисля, че причината е, защото по този начин той се чувства отговорен за нас. Искам да кажа… не че робините не могат да бъдат наказвани — видяхме го с Елена. — Мередит замълча и двете момичета потръпнаха при спомена. — Но в края на краищата и собственикът на робите може да загуби живота си заради тях. Спомни си, че те искаха да го пребият заради това, което Елена бе направила.

— Значи той го прави заради нас? За да ни защити?

— Не зная. Аз… предполагам, че е така — замислено отвърна Мередит.

— Тогава… излиза, че в миналото сме грешили за него — Бони великодушно каза „ние“ вместо „ти“. От групата на Елена Мередит бе най-имунизираната срещу чара на Деймън.

— Аз… предполагам, че си права — повтори Мередит. — Макар че изглежда всички напоследък забравят, че тъкмо Деймън помогна на близнаците китсуне да затворят Стефан тук! А Стефан определено не е направил нищо, с което да го заслужи.

— Ами, това, разбира се, е истина — съгласи се Бони. Гласът й прозвуча облекчено, че не е сгрешила твърде много и в същото време някак си странно натъжено.

— Стефан искаше единствено спокойствие и разбирателство с Деймън — продължи Мередит, вече почувствала се в свои води.

— И Елена — добави Бони машинално.

— Да, да — и Елена. Но Елена искаше само Стефан! Искам да кажа — всичко, което Елена искаше… — гласът на Мередит заглъхна. Това вече не важеше за настоящето. Тя опита отново: — Всичко, което Елена иска сега, е…