Чтение онлайн

— Сейдж? Сейдж е най-объркващият, хитър…

— Зная. Но ти говориш с него. Преди говореше и с мен, а сега — не. Изслушай ме. Не мога да понеса отново да преживея същия сценарий. Ще се разкрещя.

— Сега ти ме заплашваш…

— Не! Казвам ти какво ще стане. Ще се разкрещя, освен ако не ми запушиш устата. И ще крещя. Ще крещя за Стефан. Не мога да се сдържа. Може би няма да издържа…

— Нима не разбираш? — Той се завъртя рязко и сграбчи двете й ръце. — Вече сме почти накрая. Ти, която толкова дълго беше най-силната — сега не бива да рухваш.

— Най-силната… — Елена поклати глава. — Мислех

си, че най-после сме го постигнали — да се разбираме един друг.

— Добре. — Гласът му сега звучеше твърд като мрамор. — Какво ще кажеш, ако ги намалим до пет?

— Пет?

— Пет удара вместо десет. Ще им обещаем, че ще видят останалите пет, когато се намери „амулетът“, но ние ще избягаме веднага щом го намерим.

— Това ще означава да престъпиш думата си.

— Ако е необходимо…

— Не — прекъсна го решително тя. — Не им казвай нищо. Аз ще им кажа. Аз съм лъжкинята и измамницата и винаги съм си играла с мъжете. Ще видим дали най-после ще мога да използвам талантите си за нещо добро. И няма смисъл да се намесват и другите момичета — додаде и се огледа. — Бони и Мередит са облечени с рокли, които тутакси ще се свлекат, ако започнеш да ги бичуваш. Само аз съм с гол гръб. — Тя направи пирует, за да покаже роклята си, завързана отзад на врата, с открит гръб.

— Значи се договорихме. — Деймън бе дал знак на един роб да напълни чашата му. Ако не друго, то това ще е най-пиянското представление в историята, помили си Елена.

Въпреки волята си, потръпна. За последен път бе почувствала подобни тръпки, когато танцуваха и Деймън бе притиснал топлата си ръка върху гърба й. Сега изпита нещо много по-вледеняващо, като полъх на студен въздух. Но това я накара да забрави за бученето на кръвта в слепоочията й.

Бони и Мередит внезапно се озоваха до нея, образувайки преграда между Елена и увеличаващата се любопитна и развълнувана тълпа.

— Елена, какво става? Говорят, че някаква варварка, момиче от човешката раса, ще бъде бичувана… — поде Мередит.

— И вие веднага сте се досетили, че съм аз — довърши Елена. — Е, истина е. Не виждам как ще се измъкна от това.

— Но какво си направила? — попита Бони трескаво.

— Държи се като идиотка. Позволява на някакво братство от млади вампири да си мислят, че е нещо като магия — обясни Деймън. Лицето му оставаше мрачно.

— Това е малко нечестно, не смяташ ли? — попита Мередит. — Елена ни разказа за първия път. Излиза, че те сами са решили, че е било театър.

— В такъв случай ние трябваше да ги осветлим, че не е било така. А сега трябва да се придържаме към тази версия — заключи Деймън с равнодушен тон. После добави, сякаш с огромно усилие: — О, добре, може би все пак ще успеем да постигнем това, заради което сме дошли.

— Така разбрахме за цялата история — някакъв идиот тичаше надолу по стълбите и крещеше за амулет с два зелени камъка.

— Само това можахме да измислим — обясни уморено Елена. — Струва си да го направим двамата с Деймън, само и само да намерим другата половина на ключа.

— Не е нужно да го правиш — не отстъпваше Мередит. — Можем просто да си тръгнем.

Бони се втренчи изумено в нея.

— Без лисичия ключ?

Елена поклати глава.

— Вече обсъдихме всичко и единодушно решихме да го направим по този начин. — Огледа се наоколо. — И така, къде са момчетата, които толкова много искаха зрелището?

— Търсят из полето, което е било бална

зала — отвърна Бони. — Или са се въоръжили с лопати — голяма част от тях — от бараките на градинарите към имението Блудуед. Ох! Защо ме ощипа, Мередит?

— О, Боже, ти това щипане ли го наричаш? Според мен беше…

Но Елена вече се отдалечаваше, нетърпелива като Деймън час по-скоро да приключат с това. Поне с половината. Само се надявам той да се сети да се преоблече в коженото яке и черните джинси, помисли си тя. С тази бяла вратовръзка — кръвта…

Няма да позволя да има капчица кръв.

Мисълта беше толкова внезапна, че Елена не разбра откъде се появи. Но в най-съкровените кътчета на душата си тя си помисли: той беше достатъчно наказан. Той трепереше в носилката. Непрекъснато мислеше за доброто на друг. Достатъчно. Стефан не би искал той да бъде повече нараняван.

Тя се огледа и видя една от малките безформени луни на Тъмното измерение да се движи над нея. Този път отдаването й беше яркочервено, като перце, блестящо под враждебната пурпурна светлина. Но тя му се отдаваше невъзвратимо, телом и духом. Вричането й избликваше от свещения извор на вечната кръв, която бе нейната женственост. И тогава разбра какво трябва да направи.

— Бони, Мередит, вижте: ние сме триумвират. Трябва да се опитаме да споделим всичко това с Деймън.

Нито една от приятелките й не изглеждаше ентусиазирана.

Елена, чиято гордост бе напълно прекършена от мига, в който за пръв път видя Стефан в килията му, коленичи пред тях върху твърдото мраморно стъпало.

— Умолявам ви…

— Елена! Престани! — ахна Мередит.

— Моля те, стани! О, Елена… — Бони беше готова да се разплаче.

И така, именно дребничката, жалостива Бони промени всичко.

— Ще се опитам да науча Мередит как. Но както и да е, поне ще го споделим между нас трите.

Прегръдка. Целувка. Шепот в ягодовата коса.

— Зная какво виждаш в мрака. Ти си най-смелата личност, която познавам.

И след това Елена остави смаяната Бони и с уверена крачка се запъти да събира зрители за собственото си бичуване.

Елена беше завързана за кола на мъченията, като някоя героиня от второразреден филм, на която предстои скоро да я освободят. Разкопаването на ливадата още продължаваше, но все така мудно. Вампирите, заради които се бе озовала в тази ситуация, донесоха пръчка от ясен и позволиха на Деймън да я провери. Самият Деймън никак не бързаше и осигуряваше достатъчно забавления на зяпачите. Чакаше да чуе трополенето на колелата на каретата, което би било знак, че се е върнала. Действаше привидно уверено, но вътрешно се чувстваше натежал като олово.

Никога не съм бил садист, помисли си той. Винаги съм се старал да доставям удоволствие — освен в битките. Но аз трябваше да съм в онази затворническа килия. Нима Елена не го разбира? Сега е моят ред да бъда бичуван.

Беше се преоблякъл в „магическите одеяния“, като се забави толкова дълго, колкото можеше, без да събуди подозрения, че се опитва да отложи представлението. И сега бе заобиколен от шестстотин или осемстотин създания, които чакаха, за да видят как кръвта на Елена ще потече, как гърбът й ще се покрие с рани, а след това като с магическа пръчка ще заздравее.