Сенчести души
Шрифт:
Добре. Готов съм за шоуто.
Деймън се завърна в тялото си и в настоящето.
Елена преглътна. „Да споделя болката“, бе казала тя — без да има понятие как да го направи. Но ето я сега тук, като жертва, привързана към стълба, втренчила поглед в къщата на Блудуед и очакваща ударите.
Деймън държеше встъпителна реч пред тълпата, дрънкаше безсмислици, но се справяше много добре. Елена не откъсваше поглед от един конкретен прозорец на къщата. Изведнъж осъзна, че Деймън е млъкнал. Усети докосване на пръчката по
Готова ли си?
Да, мигновено отвърна тя, макар да знаеше, че не е. Сетне мъртвешката тишина бе прорязана от свистене във въздуха.
Умът на Бони блуждаеше. Съзнанието на Мередит течеше като поток. Ударът беше лек, но Елена усети как кръвта й бликна.
Долови смущението на Деймън. Това, което трябваше да бъде като срязване със сабя, беше само плесница. Болезнена, но поносима.
И отново. Триумвиратът си поделяше болката още преди съзнанието на Деймън да я регистрира.
Поддържай триумвирата в действие. Трети удар.
Остават още два. Погледът на Елена се плъзна по къщата. До третия етаж, където Блудуед би трябвало да беснее заради това, в което се бе превърнал приемът й.
Оставаше още един. До нея достигна гласът на един от гостите. „Онази библиотека. Тя има повече кълба, отколкото повечето обществени библиотеки и — гласът му за миг се снижи — разправят, че там имала всякакви сфери. Забранени. Сещаш се какви.“
Елена не знаеше, дори не можеше да си представи какво би било забранено тук.
В библиотеката си Блудуед — една самотна фигура — се движеше в ярко осветена огромна сфера, за да намери ново кълбо. Навярно в различните стаи се лееше различна музика. Отвън Елена нищо не чуваше.
Последният удар. Триумвиратът успя да се справи, разпределяйки агонизиращата болка между четирима души. Поне роклята ми вече е достатъчно червена, помисли си Елена.
След това всичко свърши. Бони и Мередит се препираха с една от жените вампири, която искаше да помогне да измият кръвта от гърба на Елена, за да стане чист и гладък, окъпан в златистото сияние на слънцето.
По-добре да ги държим настрани, изпрати Елена замаяно послание към Деймън; някои може да обичат да си гризат ноктите или да си ближат пръстите. Не можем да им позволим да вкусят кръвта ми и да усетят жизнената й сила; не и след като положихме толкова усилия да скрием моята аура.
Въпреки че от всички страни се разнасяха ръкопляскания и въодушевени възгласи, никой от присъстващите не се сети да развърже китките на Елена. Тя остана облегната на стълба, вперила поглед в библиотеката.
И тогава светът замръзна.
Всичко около нея беше музика и движение. Тя оставаше неподвижна точка във въртящата се вселена. Но трябваше да се раздвижи, и то бързо. Дръпна силно въжетата, които разкъсаха плътта й.
— Мередит! Развържи ме! Разрежи бързо тези въжета!
Мередит незабавно се подчини.
Когато се извърна, Елена знаеше какво ще види. Лицето — изуменото лице на Деймън, наполовина негодуващо, наполовина смирено. В този миг това бе добре дошло за
нея.Деймън, трябва да отидем до…
Но тогава бяха погълнати от вълна от протести. Добронамерени почитатели, скептици, вампири, които молеха за „малка глътка“, зяпачи, които искаха да се уверят, че гърбът наистина е топъл и гладък, без никакви белези. Елена усети как по тялото й плъзнаха безброй ръце.
— Махнете се от нея, дяволите да ви вземат! — разнесе се примитивният, дивашки рев на самец, защитаващ самката си. Всички се отдръпнаха от Елена, но само за да се скупчат… много бавно и боязливо… около Деймън.
Добре, помисли си Елена. Сама ще се справя. Мога и сама. Заради Стефан ще се справя.
Проправи си път през тълпата, обсипана от набързо откъснатите цветя от почитателите си, усещайки допира на още повече ръце.
— Хей, тя наистина няма белези!
Най-накрая Бони и Мередит й помогнаха да се измъкне. Без тях Елена никога нямаше да успее.
В следващия миг тичаше, летеше към къщата, без дори да си направи труда да използва вратата близо до мястото, където Сейбър бе излаял. Знаеше какво има там.
На втория етаж се спря и се огледа смутено, преди да види тънката червена линия на нищото. Нейната кръв! Гледай ти за колко неща е полезна! Точно в този момент тя очертаваше първото стъклено стъпало, в което се бе спънала преди.
Тогава, сгушена в силните ръце на Деймън, тя не можеше да си представи, че някога ще изкачи тези стълби. Сега насочи цялата си Сила към очите си — и стъпалата пред нея се показаха. Но все още си оставаха ужасяващи. От двете им страни нямаше парапети, а тя бе замаяна от преживяното вълнение, страх и загуба на кръв.
Но си заповяда да продължи нагоре, нагоре и нагоре.
Елена! Обичам те, Елена!
Чу вика, сякаш в момента Стефан бе до нея.
Нагоре, нагоре, нагоре…
Краката я боляха.
Продължавай да вървиш. Без извинения. Ако не можеш да вървиш, продължавай, дори и да куцаш. Ако не можеш да куцаш, пълзи.
Тя наистина пълзеше, когато стигна до върха, до ръба на гнездото на кукумявката Блудуед.
Посрещна я приятна, макар и безцветна девица. Най-после Елена осъзна какво не бе наред във външността на Блудуед. Не притежаваше жизненост. Всъщност беше едно растение.
— Ще те убия, знаеш го.
Не, беше растение без сърце.
Елена се озърна. От мястото си можеше да вижда навън, макар че пред нея се извисяваше купол от лавици, безброй лавици с кълба, така че всичко изглеждаше странно изкривено.
Тук нямаше пълзящи растения, нито редици със странни, екзотични, тропически цветя. Но тя вече бе в средата на стаята, в гнездото на Блудуед. Самата Блудуед не беше близо до него; намираше се върху механизма, който й позволяваше да достига до различните звездни сфери.
Ключът трябваше да е заровен в това гнездо.
— Не искам да крада от теб — задъхано промълви Елена. Докато изричаше думите, пъхна двете си ръце в гнездото. — Онези китсунета изиграха номер и на двете ни. Те откраднаха ключа от мен и го скриха в гнездото ти. Аз просто взимам това, което е мое.