Чтение онлайн

Деймън издаде задавен звук, извърна се и се затича надолу по коридора, разблъсквайки всички по пътя си. Но грешеше, ако се надяваше, че повечето пазачи ще хукнат след него, което би позволило на партньорите му да освободят Стефан. Всички останаха по местата си зад Сейдж.

Междувременно умът на Елена трескаво обмисляше различни планове. Накрая се извърна към Сейдж.

— Използвай всички пари, които имаме, плюс това — рече, плъзна ръка под пелерината си към диамантената огърлица с повече от две дузини огромни скъпоценни камъни — и ме извикай, ако трябват още. Остави ме с него за половин час. Тогава двадесет

минути! — поправи се тя, когато Сейдж поклати глава. — Спри ги по някакъв начин; дай ми поне двайсет минути. Ще измисля нещо. Дори и ако трябва да умра.

Сейдж се взря за миг в очите й, после кимна.

— Добре.

Тогава Елена погледна умолително към доктор Мегар. Дали имаше нещо — дали изобщо съществуваше нещо, — което можеше да помогне?

Веждите на доктор Мегар се смръщиха, сетне се повдигнаха нагоре. Беше поглед на мъка, на отчаяние. Но после прошепна:

— Има нещо ново — инжекция, за която се твърди, че помагала в подобни случаи. Бих могъл да опитам.

Елена едва се удържа да не падне в краката му.

— Моля! Моля, опитайте! Моля!

— Няма да помогне за повече от два дни…

— Не е нужно да е повече! Дотогава ще го измъкнем оттук!

— Добре.

Сейдж вече бе подбрал всички пазачи, като ги увещаваше:

— Аз съм търговец на скъпоценни камъни и имам нещо, което ще се радвате да видите.

Доктор Мегар отвори чантата си и извади спринцовка.

— Дървена игла — поясни с тъжна усмивка, докато я пълнеше с бистра червена течност от шишенце. Елена бе извадила друга спринцовка и я оглеждаше нетърпеливо, докато доктор Мегар се опитваше със знаци да накара Стефан да притисне ръка към телената мрежа. Най-после Стефан изпълни желанието на лекаря, но тутакси отскочи назад с вик на болка, когато иглата на спринцовката се заби в ръката му и щипещата течност се вля в него.

Елена погледна отчаяно лекаря.

— Колко успя да получи?

— Около половината. Всичко е наред — напълнил съм я с два пъти по-голяма доза и натиснах силно, за да стигна до… — последва медицински термин, които девойката не разбра — … него. Знаех, че ще го заболи повече, защото инжектирах много бързо, но постигнах целта си.

— Добре — погледна го Елена възхитено. — А сега искам да напълните тази спринцовка с моя кръв.

— Кръв? — ужаси се лекарят.

— Да! Спринцовката е достатъчно дълга, за да мине през мрежата. Кръвта ще покапе от другата страна и той може да отпие от нея. Тя може да го спаси! — Елена изговаряше всяка дума бавно и внимателно, все едно говореше на дете. Отчаяно искаше да го накара да я разбере.

— О, Елена! — Лекарят седна на пода и извади скритата под туниката си бутилка с „Черна магия“. — Съжалявам, но за мен е трудно да изтегля кръв от шишето. Очите ми, дете… съсипани са.

— Но не носите ли очила?

— Вече не ми вършат работа. Състоянието ми е доста сложно. Но и без това човек трябва да е много внимателен и точен, за да улучи вената. Повечето лекари са безнадеждни, а за мен е невъзможно. Съжалявам, дете. Но минаха двадесет години от последния път, когато съм го извършил с успех.

— Тогава ще намеря Деймън и ще го накарам да отвори аортата ми. Не ми пука, дори да ме убие.

— Но на мен — да.

Този глас дойде от ярко осветената килия пред тях. Елена и лекарят рязко вдигнаха

глави.

— Стефан! Стефан! Стефан! — Без да обръща внимание на режещата преграда, Елена се наведе и се опита Да хване ръцете му.

— Не — прошепна Стефан, сякаш споделяше съкровена тайна. — Сложи пръстите си тук и тук — върху моите. Тази преграда е от специална стомана — тя сковава моята Сила, но не може да разкъса кожата ми.

Елена сложи пръстите си, където й каза Стефан. И тогава го докосна. Наистина го докосна. След толкова време.

Никой от двамата не заговори. Елена чу как доктор Мегар се изправи и тихо се отдалечи — за да се присъедини към Сейдж, предположи девойката, ала мислите й бяха изпълнени със Стефан. Двамата просто се гледаха един друг, треперещи, с напиращи сълзи в очите, чувствайки се много млади.

И много близо до смъртта.

— Ти твърдиш, че винаги те карам да го кажеш първа, но този път ще е различно. Обичам те, Елена.

Сълзите рукнаха от очите й.

— Точно тази сутрин си мислех колко много хора има, които да обичаме. Но всъщност това е така, защото винаги има един, който е на първо място — прошепна му тя. — Един завинаги. Обичам те, Стефан! Обичам те!

Елена се извърна за миг и изтри сълзите си така, както всички умни момичета умеят, без да съсипват грима си: постави палци под долните си мигли, дръпна ги и изтръска сълзите си на много малки капчици във въздуха.

За пръв път можеше да мисли.

— Стефан — прошепна, — толкова съжалявам. Тази сутрин си изгубих времето, за да се обличам — за да се наконтя — за да ти покажа какво те очаква, когато излезеш оттук. Но сега… се чувствам… като…

В очите на Стефан вече нямаше сълзи.

— Покажи ми — подкани я той нетърпеливо.

Елена се изправи и без излишно кокетничене свали пелерината. Затвори очи, а косата й се разпиля на стотици малки къдрици около лицето й. Лъскавите и клепачи още блестяха. Разкриха се тънките ленти от златист тюл, на които благоприличен вид придаваха единствено прикрепените към тях скъпоценни камъни. Цялото й тяло искреше с цветовете на дъга, със съвършенството на разпъпила се младост, с която нищо не можеше да се сравни, която никой не можеше да пресътвори.

Чу се звук като дълга въздишка… а после тишина. Елена отвори очи, ужасена, че Стефан може да е умрял. Но той се бе изправил, вкопчен в желязната преграда, сякаш искаше да я изтръгне, за да стигне до нея.

— И всичко това е мое? — прошепна той.

— Всичко е за теб. Всичко е за теб — обеща му Елена.

В този миг зад нея се разнесе тих звук. Елена се извъртя и видя два чифта очи, които горяха в полумрака на килията срещу тази на Стефан.

За своя изненада Елена не изпита гняв, а само решителност да защитава Стефан, ако можеше.

И тогава видя, че в килията, за която тя си мислеше, че е празна, се спотайваше едно китсуне.

Обаче то по нищо не приличаше на Шиничи и Мисао. Имаше дълга коса, бяла като сняг — но лицето му беше младо. Беше облечено изцяло в бяло, с туника и панталони от някакъв мек плат, подобен на коприна. Опашката му бе толкова пухкава, че на практика изпълваше малката килия. Освен това имаше лисичи уши, които помръдваха насам-натам. Очите му бяха златисти като отблясъците на фойерверки.