Сенчести души
Шрифт:
— Накарай я да ги брои — изръмжа Младия Дрозн и Елена машинално изрече „Един“, преди още Деймън да я удари.
Елена продължи да отброява ударите със същия ясен, но безчувствен тон. В мислите си тя не беше тук, в този отвратително смърдящ бордей. Лежеше подпряна на лакти, за да поддържа главата си, вперила поглед в очите на Стефан — в онези нежно зелени очи, които никога нямаше да остареят, независимо колко столетия са видели. Изпаднала в унес, тя отброяваше ударите заради него, а десетият удар ще бъде техният сигнал тя да скочи и да хукне. Заръмя лек дъжд. Стефан й даваше преднина, но скоро, много скоро щеше да побегне след нея през тучната зелена трева. Елена ще се втурне в трескав бяг, напрягайки
Чуваше смътно, като отдалече, похотливите подмятания и вълчото ръмжене на зяпачите. Постепенно дори и те се промениха. Всичко й приличаше на глупав сън, в който участваха само Деймън и ясеновата пръчка. В съня Деймън замахваше достатъчно силно, за да задоволи дори най-възбудените зрители, а ударите му, които Елена чуваше как плющят сред все по-дълбоката тишина, звучаха повече от убедително. Прилоша й, когато осъзна, че това са звуците от раздирането на собствената й плът, но ги усещаше само като глухи плесници, стоварващи се нагоре и надолу по гърба и. А Стефан се пресегна към ръката й, за да я целуне!
— Винаги ще бъда твой — каза й Стефан. — Ще си принадлежим един на друг във всеки твой сън.
Винаги ще бъда твоя, мълчаливо му отвърна Елена, уверена, че ще получи посланието й. Може би няма да мога да те сънувам през цялото време, но винаги ще бъда с теб.
Винаги, ангел мой, ще те чакам, каза й Стефан.
Елена чу как нейният глас отброи „десет“ и Стефан отново целуна ръката й, преди да изчезне. Примигваща, смаяна, смутена от внезапното завръщане на шумовете, тя се надигна предпазливо и се огледа.
Младия Дрозн, обзет от подозрение, заслепен от ярост, остана горчиво разочарован. Беше изпил повече, отколкото можеше да понесе. Вайкащите се жени отдавна бяха млъкнали и само гледаха смаяно. Единствено децата още вдигаха шум, като се катереха нагоре и надолу по дъските, подвикваха си едно на друго и се затичваха, щом забележеха, че Елена извръщаше поглед към тях.
Така всичко свърши, без никаква церемониалност.
Щом се изправи, Елена усети как светът се завъртя два пъти около нея и коленете й се подкосиха. Но Деймън я хвана, за да не падне, като подвикна на няколкото младежи наблизо, които още изглеждаха в пълно съзнание и склонни да му обърнат внимание.
— Дайте ми някаква наметка.
Не прозвуча като молба. Единственият донякъде прилично облечен от мъжете наоколо му подхвърли някаква тежка наметка, черна, поръбена със зеленикаво-синкав кант, като му каза:
— Задръж я. Представлението беше страхотно. Чрез хипноза ли го направи?
— Не беше представление — озъби му се Деймън с толкова страховит глас, че останалите бедняци не посеяха да му връчат визитките си.
— Вземи ги — прошепна му Елена.
Деймън сърдито сграбчи в шепата си визитките им. Но Елена събра сили да отметне косата от лицето си и да се усмихне на младежите едва-едва, с натежали клепачи. В отговор те също й се усмихнаха плахо.
— Когато ти… хм… отново ще правиш представление…
— Ще научите за това — извика им Елена. Деймън вече я носеше на ръце към дома на доктор Мегар, заобиколен от неизбежната свита от шумни хлапета, загърнати в своите наметала. Чак тогава Елена се запита защо Деймън бе поискал наметка от някакви непознати, след като самият той носеше.
— Ще има някакви церемонии. Напоследък често се случва — каза му госпожа Флауърс с леко смутен, но изискан тон, докато двамата с Мат отпиваха от билковия чай в салона на нейния пансион. Вече бе станало време за вечеря, но навън още беше светло.
— Какви церемонии? — попита
Мат. Той така и не се завърна в дома на родителите си, откакто, преди повече от една седмица, се раздели с Деймън и Елена, за да се върне във Фелс Чърч. Първо се отби в къщата на Мередит, която се намираше на края на града. Тя го убеди първо да се обади на госпожа Флауърс. След като тримата с Бони поговориха, той реши, че ще е най-добре да остане „невидим“. Семейството му щеше да бъде в по-голяма безопасност, ако никой не знаеше, че той все още е във Фелс Чърч. Щеше да живее в пансиона, но за това не биваше да знае нито едно от децата, които бяха създали всичките тези затруднения. А после, след като Бони и Мередит потеглят за срещата с Деймън и Елена, Мат щеше да действа като някакъв таен агент.Сега той съжаляваше, че не замина с момичетата. Никак не му беше лесно да действа като таен агент там, където всичките му врагове можеха да подслушват и виждат по-добре от него, както и да се движат много по-бързо. Затова посвещаваше повечето от времето си на четенето на блогове в интернет, които Мередит беше отбелязала, докато беше търсила следи за нещо, което можеше да им бъде от полза.
Но не беше попаднал на сведения за каквито и да било церемонии. Обърна се към госпожа Флауърс, която отпиваше от чая си със замислено изражение.
— Какви церемонии? — повтори Мат.
Благодарение на бялата си коса, нежното си лице и приятните си сини очи, госпожа Флауърс създаваше впечатлението, че е най-безобидната дребна стара дама на света. Но не беше. Вещица по рождение и градинарка по призвание, тя знаеше много както за отровните треви, способни да причиняват черна магия, така и за лечебните лапи, спомагащи за бяла магия.
— О, в повечето случаи се вършат доста неприятни неща — отвърна тя тъжно, втренчена в листенцата от чая в чашата си. — Знаеш ли, отчасти напомнят за сборищата на учениците и студентите след мачовете между техните отбори, където всички са въодушевени. Вероятно там се извършва някакво подобие на черна магия. До известна степен са свързани с изнудвания и промиване на мозъци — например поучават новоприетите, че са станали виновни само заради присъствието си на тези сборища. Освен това могат да стигнат още по-далече, като извършват цялостно посвещаване… такива работи. Много неприятно.
— Но какво точно е неприятното? — настойчиво попита Мат.
— Наистина не зная, скъпи. Никога не съм присъствала на такава среща.
Мат се замисли. Вече наближаваше седем вечерта, след което бе забранено на децата под осемнадесет години да излизат навън. Осемнадесетгодишните бяха най-големите деца, които можеха да бъдат обсебени.
Това, разбира се, не беше официално обявен вечерен час. От полицейския участък май нямаха представа как да се справят със странната епидемия, която върлуваше сред младите момичета във Фелс Чърч. Да ги изплашат директно? По-скоро полицията беше изплашена. Един млад шериф изскочил ужасен от къщата на Райън, след като видял как Карън Райън отхапала главата на хамстера си и какво правела с останалите си домашни любимци.
Да ги затворят в полицейския участък? Родителите на момичетата нямаше да се примирят с това, независимо колко лошо бе поведението на децата им и колко очевидно бе, че хлапетата им се нуждаят от помощ. Децата, които бяха отвеждани в съседния град за прегледи от психиатри, се държаха нормално и говореха спокойно и логично… през всичките петдесет минути от прегледите. Но после, при връщането им във Фелс Чърч, те си отмъщаваха, като имитираха много точно всичко казано от родителите им, издаваха животински звуци, разговаряха помежду си на езици, звучащи като азиатски. Или, ако се придържаха към нормалния начин на говорене, често демонстрираха смразяваща способност да изговарят думите отзад напред.