Чтение онлайн

— Да, Деймън?

— Как си?

— О, чудесно. Великолепно. Дори и кракът ми е… искам да кажа, че съм съвсем добре. А ти как се чувстваш?

— Аз… също съм добре — отвърна той. Усмихна й се — но този път с истинска усмивка, а не с онова озъбване, което в последната секунда се преобразяваше в нещо друго. Нито с намерение да я манипулира. Това беше просто усмивка, макар и леко тревожна и донякъде тъжна.

Но Елена не обърна внимание на тъгата му. Едва по-късно си припомни за нея. В момента имаше чувството, че е напълно лишена от тежест — ако не се улови здраво за нещо, можеше да се издигне на километри високо, преди някой да успее да я спре — на километри, може би дори чак до луните над това побъркано

място.

Усмихна му се колебливо.

— Това е добра новина.

— Дойдох при теб, за да си поговорим — каза й той, — но първо…

И още в следващия миг Елена, без да усети как, се озова в прегръдките му.

— Деймън, не можем да продължаваме така… — Опита се да се отскубне нежно от него. — Много добре знаеш, че наистина не бива да продължаваме с това.

Но Деймън не я пусна. Имаше нещо в начина, по който я държеше, което едновременно я ужасяваше и караше да се разплаче от радост. Едва успя да удържи сълзите си.

— Всичко е наред — промълви Деймън тихо. — Хайде давай. Поплачи си. Ще се справим с всичко.

Нещо в гласа му изплаши Елена. Не като наполовина игривия начин отпреди малко, а наистина се изплаши.

Защото той се страхува, осъзна тя внезапно, безкрайно учудена. Беше виждала Деймън гневен, натъжен, унесен, леден, закачлив, ехиден, съблазняващ — дори покорен и засрамен, — но не помнеше някога да е бил изплашен за нещо. Трудно й бе да го повярва. Деймън… изплашен… за нея.

— Всичко е заради това, което направих вчера, нали? — попита тя. — Ще ме убият ли? — Остана изненадана от това, че го произнесе тъй спокойно. Не чувстваше нищо, освен смътно безпокойство и желанието да направи така, че Деймън повече да не се страхува.

— Не! — Той я отдалечи на една ръка разстояние и се втренчи в нея. — Поне не преди да убият мен и Сейдж… както и останалите в тази къща, ако не се лъжа в тях. — Замълча, затаил дъх… Елена си припомни, че той често използваше това, за да печели време.

— Но те тъкмо това искат — продължи Елена. Не можеше да си обясни защо бе толкова уверена. Може би бе уловила нещо по телепатичен път.

— Те… отправиха заплахи към нас — промълви Деймън бавно. — И то не толкова заради случая със Стария Дрозн. Предполагам, че тук през цялото време се извършват убийства и победителите заграбват всичко. Но очевидно през нощта се е разпространил слухът за това, което ти направи. И сега робите в околните имения отказват да се подчиняват на господарите си. Целият този бедняшки квартал е обхванат от вълнения — а те се опасяват какво ще се случи, когато вълната на недоволство залее и другите части на града. Затова нещо трябва да бъде направено час по-скоро или цялото Тъмно измерение ще се взриви като бомба със закъснител.

Още докато Деймън говореше, Елена долови в думите му отглас от спомена за тълпата, събрала се вчера пред дома на доктор Мегар. Те също се страхуваха.

Може би това бе началото на нещо важно, помисли си Елена и мислите й се отклониха от нейните маловажни проблеми. Дори смъртта не беше прекалено висока цена, за да се освободят тези хора от демоничните им господари.

— Но това не бива да се случва! — отново заговори Деймън. Елена осъзна, че трябва да е излъчила мислите си. В интонацията на Деймън се долавяше неподправено страдание. — Ако бяхме планирали всичко, ако имаше водачи, за да застанат начело и да оглавят революцията — ако въобще можехме да намерим достатъчно силни водачи за това дело, — тогава може би щяхме да имаме някакъв шанс. Ала вместо това сега всички роби са подложени на сурови наказания, защото слухът се е разпространил навсякъде. Измъчват ги, убиват ги при най-малкото подозрение за симпатия към теб. Господарите от целия град извършват назидателни наказания. И всичко ще става все по-зле.

Мислите на Елена, допреди малко извисени

в царството на мечтите, трябваше рязко да се приземят до суровата действителност. Вгледа се с ужас в черните очи на Деймън.

— Но ние трябва да спрем това. Дори и ако трябва загина…

Деймън отново я притегли към себе си.

— Ти, Бони и Мередит. — Гласът му зазвуча грубо. — Много са тези, които ви видяха трите заедно. Много са тези, които гледат на трите ви като на смутители на реда.

Сърцето й се вледени. Може би най-лошото бе, че разбираше логиката на господарите, робовладелците, че ако дори едно неподчинение остане ненаказано и се разпространи слухът за това… ще започнат да преувеличават и изопачават случилото се…

— Само за една нощ се прочухме. А от утре ще бъдем легенди — промърмори тя, докато мислено си представяше ефекта на доминото, като плочките се поваляха една след друга, за да изпишат думата „герой“.

Но тя не желаеше да бъде героиня. Искаше само едно — да си върне Стефан. И макар да бе готова да пожертва живота си, за да спре мъченията и убийството на роби, тя лично би убила всеки, който се опита да посегне на Бони или Мередит.

— И те се чувстват така — каза Деймън. — Те чуха какво искаше сборището пред къщата. — Стисна здраво ръцете й, като че ли се опитваше да я прегърне. — Тази сутрин едно младо момиче, чието име било Хелън, било пребито до смърт и обесено само защото името й приличало на твоето. Била на петнадесет години.

Краката на Елена се подкосиха, както толкова често се бе случвало, когато се озоваваше в прегръдките на Деймън… но този път причината бе съвсем друга. Той седна до нея на пода. Това бе разговор, който трябваше да се води върху голите дървени дъски.

— Вината не е твоя, Елена. Ти си такава, каквато си. Хората те обичат заради това, което си!

Сърцето й бясно се разтуптя. Всичко бе толкова зле… но тя още повече го влоши. Защото не се замисляше достатъчно. Въобразяваше си, че само нейният живот е заложен на карта. И действаше, преди да е преценила последствията.

Но в подобна ситуация винаги би реагирала по този начин. Или… засрамено си каза тя, поне щях да направя нето подобно. Ако знаех, че ще изложа на опасности всички, които обичам, щях да моля Деймън да се споразумее със собственика на робинята. Да я откупи за някаква скандално висока цена… ако имахме пари. И ако той би се вслушал в молбата ми… Ако следващият удар с камшика не заплашваше да убие лейди Улма…

Внезапно мозъкът й се вцепени и изстина.

Това беше в миналото.

А сега е важно настоящето.

Ще се справя с това.

— Какво можем да направим? — Тя се опита да се изтръгне от ръцете на Деймън. Беше отчаяна. — Все трябва да има нещо, което да можем да направим! Не могат да убият Бони и Мередит — а и Стефан ще загине, ако не го намерим!

Деймън я притисна още по-плътно. Елена осъзна, че той криеше мислите си от нея. Това би могло да е добре или зле. Може би съществуваше някакво решение, което той не искаше да сподели с нея. Или можеше да означава, че смъртта на трите, „разбунтували се робини“ е неизбежна, понеже това ще е единственото решение, което владетелите на града ще приемат.

— Деймън. — Той я държеше прекалено здраво, за да се освободи от прегръдката му, и Елена не можеше да го погледне в лицето. Но си го представяше нагледно, а освен това можеше да се опита да адресира думите си директно в съзнанието му.

Деймън, ако може да се измисли нещо, ако съществува някакъв начин да спасим Бони и Мередит — трябва да ми го кажеш. Длъжен си. Заповядвам ти!

Нито един от двамата не намираше това за забавно, дори обърна внимание на това, че една „робиня“ Раздаваше заповеди на „господаря си“. Но накрая Елена успя да чуе телепатичния глас на Деймън.