Чтение онлайн

Но сега всичко бе много по-сериозно. Играта бе на живот и смърт. Бяха заложени животът на Бони и Мередит, свободата на Стефан.

Странно, но като погледна Деймън в очите — мъжа, който държеше пръчката, — това й вдъхна кураж. Той сякаш й казваше да се държи смело и невъзмутимо, без да използва телепатия. Елена се запита как би се държал самият той в подобна ситуация.

Един от съпровождащите я пазачи я изрита и й напомни къде е попаднала. Бяха й заели „подходящо“ облекло от изоставения гардероб на омъжената дъщеря на доктор Мегар — рокля в перлен цвят, която отвън, на фона на незалязващото пурпурно слънце, изглеждаше бледоморава. Но по-важно беше, че като

я носеше без копринената си долна риза, гърбът й оставаше гол до талията. Според местния обичай тя трябваше да коленичи пред старейшините и да сведе ниско глава, докато не опре чело до килима с пищни багри, но ужасно мръсен, пред нозете на старейшините, но на няколко стъпки по-надолу. Един от тях се изхрачи върху нея.

Всички бяха възбудени, бърбореха оживено, подхвърляха мръсотии, замеряха я с боклуци. Плодовете бяха прекалено ценни, за да ги хабят заради нея. Но изсъхналите изпражнения не се оценяваха като някаква ценност. Първите сълзи закапаха от очите й, когато разбра с какво я обстрелват.

Смелост и невъзмутимост, каза си тя, но не посмя да погледне към Деймън.

Докато тълпата се бе отдала на това, което смяташе като полагащо се време за забавление, един от пушещите наргилета старейшини се надигна. Зачете нещо от някакъв изпомачкан свитък, но Елена не разбра нищо. Стори й се, че речта му няма край. Както беше на колене, притиснала чело към мръсния килим, девойката чувстваше, че се задушава.

Най-после свитъкът бе сгънат и Младия Дрозн се надигна, за да разкаже с висок, почти истеричен глас и прекалено помпозен език историята на робинята, която нападнала своя господар (Деймън, мислено отбеляза Елена), за да се освободи от надзора му и да се нахвърли срещу главата на фамилията (Стария Дрозн, каза си Елена) и неговите скромни средства за съществуване — неговата каруца — и неговата безнадеждно некадърна, глупава и ленива робиня и за това, как всичко това довело до смъртта на брат му. Отначало Елена не повярва на ушите си — той обвиняваше лейди Улма за целия инцидент, защото имала дързостта да падне под товара си.

— Знаете за какви роби говоря — докато го слушаше застинала, Елена не посмя дори мухата от очите си да отстрани, а той продължи да крещи пискливо, призовавайки тълпата, която откликваше с нагли обиди към нея и я замеряше ожесточено, тъй като лейди Улма присъстваше тук, за да бъде и тя наказана.

Най-после Младия Дрозн привърши с изброяването на престъпленията на Елена: как тази дръзка безсрамница (Елена), която на всичкото отгоре носи панталони като мъжете, сграбчила нуждаещата се строг урок робиня на брат му (Улма) и най-нахално задигнала законната собственост на брат му (нима съм направила сама всичко това, иронично се запита Елена), за да я отведе в дома на един крайно съмнителен знахар (доктор Мегар), който сега отказваше да върне робинята на брат му.

— Още като чух за това, знаех, че никога повече няма да видя нито брат си, нито робинята му — закрещя той със същия окаян тон, към който се придържаше още от началото.

— Ако робинята е била толкова ленива, трябва да се радваш, че си се отървал от нея — провикна се някакъв присмехулник от тълпата.

— Сега не се занимаваме с това — заяви един много дебел мъж, чийто глас напомни на Елена за нетърпящия възражения Алфред Хичкок: говореше опечалено, не забравяше да вмъква паузи преди по-важните думи, с което още повече вдъхваше мрачно настроение и представяше цялата история като по-сериозна от всички говорили преди него. Елена скоро осъзна, че този мъж притежава много власт. Тълпата престана да я замеря, да я ругае, дори да я заплюва. Едрият мъж несъмнено беше местният „кръстник“, пред когото се прекланяха тези ужасно бедни обитатели на бедняшките квартали. Явно неговата

присъда щеше да реши съдбата на Елена.

— А след това — бавно заговори той, без да престане да хруска през всеки няколко думи от някакви бонбони със златист цвят, от купата, донесена само за него — младият вампир Дамиен се погрижи за щедро обезщетение, и то за всичките ни щети. — Последва по-дълга пауза, докато той гледаше само към Младия Дрозн. — Заради това неговата робиня Алаина, която започна цялата тази бъркотия, няма да остане вързана и обявена за продан на търг, но ще покаже, че се покайва и подчинява и че по своя воля ще приеме наказанието, за което знае, че е неин дълг.

Елена усети, че й се зави свят. Не знаеше дали бе от дима, който се спусна надолу към нея, преди да се разсее на кълба във въздуха, но думите „ще приеме наказанието“ я шокираха толкова силно, че едва не й причерня. Не си представяше, че това наистина ще се случи — а картините, които се мярнаха в съзнанието й, бяха крайно неприятни. Освен това обърна внимание на новите имена, които получиха тя и Деймън. Това действително беше истинско щастие, помисли си тя, защото така Шиничи и Мисао никога няма да узнаят за тази малка авантюра.

— Доведете робинята при нас — завърши дебелият мъж и отново се отпусна върху внушителния куп от възглавници.

Елена се изправи. Повлякоха я грубо нагоре, докато пред очите й не се изпречиха позлатените сандали на дебелия мъж и над тях — забележително чистите чу крака, докато тя оставаше със сведени надолу очи, както подобаваше на една покорна робиня.

— Чу ли какво бе решено за теб? — Кръстникът още мляскаше и предъвкваше своя деликатес. Лекият вятър пренесе някаква тежка миризма до носа на Елена и внезапно в устата й се насъбра слюнка, която навлажни пресъхналите й устни.

— Да, господарю — промълви тя, защото не знаеше с титла да се обърне към него.

— Ще ме наричаш Ваше превъзходителство. А няма ли да добавиш нещо в своя защита? — попита я той, за искрено удивление на Елена. На устните й застина спонтанно хрумналият й отговор: „Защо ме питате — машинално отговори тя, — след като всичко е решено предварително?“ Този мъж някак си изглеждаше повече свързан с нейния досегашен живот, много повече от всички други, които бе срещнала в Тъмното измерение. Той се вслушваше в хората. Ще изслуша и мен ако му разкажа за Стефан, внезапно си каза Елена. Но после, като се позамисли малко по-спокойно, се запита какво би направил той, ако научи за Стефан? Нищо, освен ако не намери начин да извлече изгода от случилото се — да се сдобие с още власт, или да срази някой свой враг.

Все пак можеше да й стане съюзник, когато се върне тук, за да прочисти това място и освободи робите.

— Не, Ваше превъзходителство, нямам какво да добавя — изрече тя.

— Съгласна ли си да се проснеш на земята, за да измолиш да ти простя аз, както и Младия Дрозн?

Сега дойде ред на първата й подготвена реплика.

— Да — кимна тя. Успя да изговори ясно и убедително добре обмисленото си извинение, като само накрая леко се задави. Застанала толкова отблизо, Елена видя златни прашинки по лицето на едрия мъж, по брадата му и по скута му.

— Много добре. На тази робиня налагам наказание от десет удара с ясенова пръчка като назидание за всички останали смутители. Наказанието ще бъде изпълнено от моя племенник Клюд.

Настана невъобразим хаос. Елена вдигна глава и примигна объркано. Не знаеше дали да продължава да се държи като разкайваща се робиня. Главатарите на местните общности се надвикваха, сочеха с пръсти, размахваха ръце. Деймън отчаяно се опитваше да се добере до Кръстника, който явно бе решил, че с това ролята му в церемонията е приключила.