Сенчести души
Шрифт:
— Старейшините ни заповядаха да им го предадем!
Това като че ли постигна желания от тълпата ефект, защото по-почтените напуснаха улиците и навън останаха само най-жадните за кръв, обикновено размотаващи се без работа, за които побоищата бяха вълнуващо развлечение. Разбира се, мнозинството от тях също бяха вампири, при това вампири в добра форма. Ала нито един от тях, каза си Деймън, докато оглеждаше струпаните в кръг около него настървени нападатели с ослепителната си усмивка, не беше мотивиран от съзнанието, че от него зависи живота на три млади момичета и че едното от тях беше Елена Гилбърт истинска скъпоценност в короната на човечеството.
Ако се стигне дотам, той, Деймън, да бъде разкъсан
Но дори и тази логика сякаш не му помагаше да спечели битката с тълпата. Нападателите го ритаха, хапеха, блъскаха по главата, ръгаха, пробождаха с дървени кинжали, от онези, които бяха изработени, за да прорязват вампирската плът. Отначало си мислеше, че има шанс да ги надвие. Неколцина от най-запалените за бой младоци скоро станаха жертви на бързите му като кобра удари и внезапните изблици на Силата му. Но не можеше да се отрече, че тази сган беше прекалено многобройна, призна си Деймън с горчивина, докато пречупваше вратните прешлени на един демон, чиито бивни вече бяха одрали много надълбоко ръката му. А след младоците се задаваше един много по-различен вампир — отдалече си личеше, че е добре трениран, с толкова зловеща аура, че Деймън усети горчив вкус в гърлото си. Новодошлият се опита да го изрита в лицето, но Деймън го повали на земята. Онзи обаче бързо се надигна и вкопчи ръце в крака на Деймън, което позволи на по-дребните вампири да го промушват с дървените си кинжали. Смаян, Деймън политна назад, докато краката му се прегънаха под тежестта на цялата група.
— Проклета да си, слънчева светлина — простена той, задавен от бликналата кръв, когато един червенокож демон го халоса с бивните си през устата.
Проклети да сте всички, да се озовете в най-долния кръг на ада…
Ала нищо не помагаше. Разбра го, макар и силно замаян, но все още съпротивляващ се, все още изтласкващ значителни порции от своята Сила, за да сее наоколо смърт и да осакати колкото бе възможно повече от тези изчадия. И тогава всичко се преобрази и замъгли като в просъница — не като неговия сън с Елена, която сякаш постоянно виждаше с периферното си зрение и която плачеше. Не, този сън беше трескав и кошмарен. Дори вече не можеше да напряга докрай мускулите си. Тялото му бе пребито и макар че успя да излекува краката си, друг вампир го издебна отзад и го поряза по гърба. Все повече затъваше в някакъв кошмар, където всичко се движеше като със забавени кадри. И през цялото това време нещо в мозъка му непрестанно му нашепваше да си даде най-после поне малко почивка. Само да се отпусне… и всичко ще свърши.
Накрая, когато многочисленият противник най-сетне го повали на земята, се появи още някой с дървен кол.
— Само така ще се отървем от тази измет — обяви носещият кола. Дъхът му вонеше зловещо на застояла кръв. Злобното му лице гледаше уродливо. Пръстите му бяха ужасно криви, като на прокажен. С тях раздърпа ризата на Деймън, за да го прониже с кола, но без да повреди фината черна коприна.
Деймън се изплю върху него, но в замяна беше яко халосан в лицето.
За миг загуби съзнание, след което бавно се свести, за да се сгърчи от болка.
И тази проклета адска шумотевица. Тържествуващата сган от вампири и демони, опиянена от жестокостта си, се гърчеше и кълчеше в спонтанен дивашки танц около Деймън, заливайки го с бурния си гърлен смях, докато тези побойници имитираха как му забиват въображаеми колове, от което самите те още повече се влудяваха.
Именно тогава Деймън разбра, че наистина ще умре.
Това осъзнаване му подейства шокиращо, макар да знаеше отлично колко по-опасен е този свят от онзи, който той наскоро напусна. Дори в света на хората той неведнъж се бе озовавал на косъм от смъртта.
Ала
сега край него нямаше нито един от могъщите му приятели. Нито успя да напипа някаква слабост в тълпата, от която да се възползва. Всяка изтичаща секунда му се струваше сега дълга като минута, всяка секунда имаше огромно значение за оцеляването му. Какво, по дяволите, бе най-важното сега? Да се свърже с Елена…— Първо да го ослепим! Дайте да го ослепим с един нажежен кол!
— Искам ушите му! Някой да ми помогне да му държи главата да не мърда!
Да кажа нещо… на Елена. Нещо… съжалявам…
Отказа се, защото друга мисъл започна да пулсира, докато се опитваше да проникне в съзнанието му.
— Не забравяйте да му избиете зъбите! Обещах на моята ново колие!
Мислех си, че съм подготвен за това, бавно си повтаряше Деймън, като думите изплуваха една по една в замъгления му мозък. Но… не чак толкова скоро.
Надявах се да се помиря с… но не е единствената личност, която има значение… да, която има най-голямо значение.
Ала не остана време да мисли още за това.
Стефан, изпрати той най-силния, но и най-потайния импулс на Силата, който успя да улови в замаяното си състояние. Стефан, чуй ме! Елена идва за теб, тя ще те спаси! Тя притежава Сили, които моята смърт ще освободи! Докато аз… аз…
Точно в този миг в танца на смъртта, вихрещ се около него, настъпи някакво объркване. Сред шайката опиянени нападатели изведнъж надвисна тишина. Неколцина от тях бързо сведоха глави или отклониха очи от Деймън, който също замълча, докато недоумяваше какво може да е спряло безумната тълпа в разгара на веселбата.
Някой се приближаваше към него. Новодошлият се отличаваше с дълга коса с цвят на бронз, спускаща се на гъсто преплетени кичури чак до кръста му. Появи се гол до кръста — заради тялото му дори и най-силният демон би могъл да му завижда: гръден кош като издялан от блестящ в бронзово камък, страхотно оформени бицепси, вместо гръдни мускули — три реда съвършено изпъкващи плочки. И нито грам тлъстина в цялата му фигура с лъвска осанка. Беше облечен в обикновени черни панталони, но при всяка негова крачка изпод тях се очертаваха яките мускули на краката му.
Върху оголената му ръка се виждаше татуировка — черен змей, изяждащ сърце.
Ала не беше сам. Не, не държеше камшик в ръка, но до него вървеше красиво черно куче с изненадващо умни очи, което бе странно за тази порода. Кучето застиваше, настръхнало, цялото нащрек, при всяко спиране на господаря си. Навярно тежеше около деветдесет килограма, но без грам мазнина.
А на едното му рамо се мъдреше голям сокол.
Но не беше с качулка на главата, както ловците соколари разнасяха в клетки при ловните си походи. Нито се крепеше върху дървена летва. Беше забил острите си три предни нокътя направо в оголеното рамо на младия мъж, приличащ на бронзова статуя. По гърдите му се стичаха тесни струи от кръвта му, но той с нищо не показваше, че ги е забелязал.
Виждаха се и други подобни белези, вероятно от предишни ловни излети. А на гърба му задният нокът на сокола бе оставил самотна червенееща се следа.
Тълпата затаи дъх. Последните няколко демона, намиращи се между новодошлия и окървавената, гърчеща се на земята фигура на тяхната жертва, побързаха да се отдръпнат от пътя му.
В първия миг мъжът с лъвска фигура не направи нищо. Нито изрече нещо. Не излъчи и следа от Силата. След малко кимна на кучето си и то пристъпи тежко напред, за да подуши окървавените ръце и лице на Деймън. Накрая подуши дори устата му. Деймън видя как цялата козина на кучето настръхна.